ᵂᴬᴷᴱ ᴹᴱ ᵁᴾ

7/일곱

-Ю-юнги?- в тишаната отекна нежен мъжки глас. В края на тъмния коридор се виждаше една малка сянка, което накара Юнги с интерес да се задвижи към нея. Сянката се размърда, което подсказа на Юнги, че най-вероятно вече си тръгва и тичешком продължи напред, но всичко беше все едно колкото повече отива натам, толкова повече се отдалечаваше. Малката светлина, която поддържаше мъжката сянка угасна и всичко отново потъна в мрак.

-Близо си.- прокънтя в ошите му и усети дъха, който се удри в кожата му.

Младият журналист отнори очите си и рязко се изправи в седнало положение, оглеждайки се навсякъде. Завъртя главата си наляво-надясно и останови, че се намираше в хотелската стая в която бяха отседнали. Въздъхна спокойно и притвори очи, опитвайки се да успокои учестеното си дишане. Просто сън, Юнги.

Изправи се от мекото легло и с бързи крачки се запъти към прозореца, където раздели двете големи завеси. Изгряващото слънце се прокара през прозореца, а журналистът дочу някаква странна песен и се объпна назад. Но нищо. Не беше от стаята. Шуга смръщи вежди и отвори двата прозореца,а музиката се разпростря из стаята, карайки момчето да настръхне.

-Плашещо.- проговори под носа си с безизразен поглед и блъсна двата прозореца, затваряйки ги.

С мисълта, че нищо няма да му направят ако излезе на двора на хотела за малко сам, обу кецовете си, излизайки от апартамента. Но нещата не се случиха точно така както той искаше. Пред бяха двамата мъже от по-рано следяха зорко всичко ставащо наоколо. Юнги завъртя отегчено очи и се обърна към единия, който му изглеждаше по-свестен.

-Ей, ти.- проговори и побутна мъжа, който пък завъртя главата си към по-ниския и кимна.- Как се казваше,че забравих?

-Намджун.- отвърна му по-високото и се обърна изцяло към него.- Какво ще желаете?

-Намджун. Ще мога ли да изляза на двора сам?

-В никакъв случай! Ще ви придружа.- съпротиви се охраната, а изражението му не се промени. Дори и не потрепна. Чернокосото въздъхна отегчено и затвори очи, потърквайки очите си.

-Хубаво.- Шуга се врътна на пръсти и тръгна напред, следван от мъжа.

Неловката тишина която се беше настанила между тях вбесяваше журналиста. В асансьора, по пътя, дори и когато се настани на една пейка в приятното дворче, Намджун остана прав, гледайки в нищото. Колко са шашави.

-Ще седнеш ли?- падкани го момчето, но другия поклати глава в отрицание.- Защо всички сте толкова...- чернокосото не довърши изречението си, а изръмжа ядосано.

-Съжалявам, господине.- това ядоса още повече момчето, защото не само изражението му беше безизразно, но и гласа му звучеше толкова незаинтересовано.

-Чуй ме много хубаво, господинчо.- Шуга се изправи от мястото си и застана на близко разстояние от служителя.- Не ми трябва охрана. Няма за къде да бягам, нито пък какво лошо да направя. С кой си мислиш, че си имаш работа?

-Съжалявам, но това ми е работата. Не мога да ви оставя сами и за секунда.- изморена въздишка се отдели от устните на по-високото и заби погледа си в зимята.

-И защо да не можеш?

-Ще ме накажат ако не си върша работата.- отговори простичко, но на Юнги не му беше достатъчен този отговор и продължи да любопитства.

-И как по-точно ще те накажат? Ще те напляскат заради лошо държание?- реши да се пошегува и скръсти ръцете си.

-Не сте от тук и не разбирате нещата. Наказанията са много по-големи от напляскване. От вкарване в затвора, чак до убиване. Разбирате ли, че дори и в момента нарушавам правилата, говорейки с вас за такива неща? Ако някой разбере за този разговор, ще ме пратят или в пандиза, или ще ме застрелят няколко пъти в главата. Възможно е дори и семеството ми да си изпати, заради моите глупости. - Намджун отново лепна онова незаитересовано лице и забля в нищото. Юнги остана без думи. Беше чел за тези наказания, но не им вярваше докато не разбра за тях от някой, живеещ в Северна Корея.

-Тогава нека да не нарушаваме правилата и да се връщаме. Ще си седиш отново пред вратата и ще гледаш в много хубавата стена с часове. - Юнги повдигна рамене и с бързи крачки се запъти към хотела заедно с Намджун.