Парк Джимин е жител на Северна Корея. Един от многото северно корейци, които живеят извън столицата и се опитват да оцеляват. Живее с майка си в ад. Страда от слепота с едното си око, а майка му е тази, която му помага в този така труден живот.
Ето...
-Моля, Пак Джимин да се приготви. Благорая ви.- младата жена, намести очилата си и продължи по пътя напред, уведомявайки за селдващият пациент.
-Вълнуваш ли се, Джимини?- майката на момчето се усмихна мило и обви ръцете си около неговите, вдъхвайки му надежда, че всичко ще се оправи.
Врата се отвори и през нея премина малдо момиче, което може би беше на възрастта на Джимин. Тя беше приета за операция, поради слепота с дястоно си око. Сълзи се стичаха по лицето й и бързо премина покрай Джимин и майка му, които се изправиха от местата си. Бавно и несигурно се запътиха към стаята. Чим реши да поведе майка си, натискайки дръжката и навлезе срамежлево навътре.
-Пак Джимин и майка му Пак Хаджин?- дълбок мъжки глас отекна в тишината на стаята и фигурата, опряла се на бюрото, се обърна, продължавайки да оглежда документите в ръцете си. Секунди по-късно вдигна погледа си и го съсредоточи върху Джимин. Щом тези кафяви очи се съсредоточиха върху Джимин, той затаи дъх. Северно кореецът усети горещина, която ставаше все по-силна и настръхна, а бузките му придобиха лек нюанс на червен цвят.
- Това сте вие, нали?- отново проговори мъжа и се доближи да двамата. Чим сведе глава и кимна, а от страна на мъжа получи половинчава усмивка. -Казвам се Мин Юнги и съм все още стажант при двамата главни дактора. А именно Юн Доун и Ким Сокджин. Моля, последвайте ме.- за младият журналист това бяха поредните хора, които са дошли за преглед, но държанието на по-малкият му направи впечетление. До сега всички пациенти бяха безразлични, след прегледите се покланяха пред снимката на Ченън закачена на стената и повтаряха, че...
"Великият Ким Ченън е бог за тях и той ги е спасил.".
В много статии беше чел, че над осемдесет процента от населението на Серена Корея са атеисти. Това го накара да се позамисли доста през свободното време измежду прегледите. Щом смятат Ченън за Бог, тогава как би трябвало да се нарича релгията им? Ченизъм? Или пък Ченство? Тези имена го караха да се засмее. В крайна сметка реши да нарича това наподобение на религия "Чесън".
Журналистът поклати главата си, разкарвайки мислите от главата си и отвори вратата на пациента и майка му. Като един истниски джентълмен, Юнги придържаше вратата, а първа влезе госпожа Пак, последвана от сина си, който за секунди се спря и впи погледа си отново в кафевите очи на момчето в бяла престилка. В погледа на северно кореецът се четеше уплаха, която накара Юнги да повдигне вежда и усети още един поглед в него, който беше съсредоточен върху него. Вдигна погледа си и забеляза охранителят да ги гледа съмсем зорко и с ненавист.
-Моля, продължете.- Юнги реши да го избави по-бързо, поставяйки едната си ръка на кръста на другото момче и го побутна навътре към стаята, тръгвайки с него. Хвърли последен поглед на Сънгин - стройното момче в унифорва, наблюдаващо дори и преминаващите мушици, усмихвайки му се и затвори врата след себе си. След като се чу глухото затваряне той въздъхна отегчено и затвори очи плътно, преосмисляйки нещата.
Толкова му беше омръзнало да го зямат така, а бяха в Северна Корея само от два дена.
Какво още го чакаше? САЩ да хвърли някоя бомба и да ги гръмнат?!
// ↬HAPPY YOONGI DAY!
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
