Save me
Deni's story
Може би цялата ми амбиция е била грешка в самото начало. Вече дори не съм сигурна, защо започнах всичко това. Остта на мотивацията ми се промени толкова драстично изведнъж.
В самото начало исках да променя света, да го направя едно по-добро място. Имах толкова много амбициозн идеи в главата си. А сега тя дори не иска да ми служи през повечето време. Особено когато около мен има охрана, в частност личните ми бодигарди. Или за да сме напълно откровенни, моя личен телохранител.
Когато започнах да се занимавам с обществени задачи, не подозирах, че може да се окаже опасно. Ясно ми е, че докато бях актриса, имах фенове и съществуваше риск. Но това много отдавна приключи, а аз се отдадох на благотворителност. Организирах партита, концерти, търгове, всичко с благотворителна цел. Не след дълго се бях превърнала в едно от любимите имена на Уницеф и Червения кръст. С тяхна помощ всичко стана много бързо и лесно. Но очевидно и се превърна в нечия причина да не ме харесва. След третото писмо, организацията взе абсурдното решение да ми назначи охрана.
Дори и днес не вярвам, че подобно нещо наистина е необходимо. Втора година настоявам, но не успях да спечеля борбата. От петима, сега ме пазят двама души. Някак успях да замаскирам единия като личен шофьор и помощник. Но има двама, а това за мен е твърде много. За човек, без особена стойност като мен, това беше толкова ненужно. Да ме следят с поглед, където и да отида. Да усещам присъствието му през цялото време. Да усещам погледа му, каквото и да правя. Не, нямам никаква нужда от втори бодигард.
Качвам се на сцената за да благодаря на всички присъстващи и той е там. Най-долу, отпред, точно до стълбите. Не ме изпуска нито за миг от полезрението си, дори и да е в пълна бойна готовност. Ръкувам се с най-големия дарител на партито, а той е два метра зад мен. Опитвам се да изглеждам свежа и жизнена, а той ме гледа сериозно и сякаш дори не мига. Толкова е трудно да се усмихвам, когато зная как ме гледа той в момента. Подозиращ всички наоколо, само защото някои си е направил неуместна шега.
Прекия ми началник ми каза, че приемам нещата твърде сериозно. Посъветва ме да го игнорирам и да се преструвам, че не го забелязвам. Но откъде може той да знае, какво е да те пази Оз. лесно можеш да игнорираш неговите охранители, защото до един бяха еднакви и безлични. Но не и моя. Очите му сякаш пробиваха дупки в гърба ми всеки път, щом ме погледнеше. Толкова светли, че не можеш да определиш с точност цвета им. Нито сини, нито сиви, но не и зелени също. Изглеждаха по-живи от всичко познато и измислено дори. Два синьо-зелени космоса, които не спираха да се насочват към мен.
