Само както ти можеш // p.jm. [СПРЯНА]

Глава 6

  Седмицата мина много бързо. В училище оправих всичко с документите и другите формалности, успях да си приготвя целия багаж, като не забравих да си взема и камерата, подарък от баща ми за 17-тия ми рожден ден. През това време напредвах и с корейския - да, Бом ми преподаваше, за да мога кажи-речи  да се справям, като отида там.
  И ето, че денят на заминаването ми дойде. Отново Бомгю ми беше дал самолетните билети и всички формуляри (откъде ги вади тези неща тоя човек???). Станах много рано, полетът ми беше от 7 сутринта. Оправих се и тръгнах към летището. Преди това не забравих да се сбогувам с мама, с брат ми и с Бом и ги уверих, че всичко ще бъде наред.
  Наредих се на опашка за да ми проверят билетите. Докато чаках, погледът ми попадна на една жена, предполагам азиатка, защото чертите на лицето ѝ бяха такива, да се озърта наляво-надясно. Сякаш търсеше някого. Не обърнах особено внимание, но след малко я видях да стои пред мен. Стреснах се и подскочих.
  — Здравей! Ти ли си Бела? - заговори жената на английски.
  — А-аз съм, да...
  — Чудесно! Аз съм Ким Чейонг и ще бъда твоята придружителка при пътуването ти до Южна Корея. Предполагам, не са ти казали, но ще пътуваме с частен самолет, така че ме последвай.
  Поколебах се, но все пак я последвах. Не знаех, че изобщо ще има някой, който да ме чака тук, в София, на летището.
  След като минахме през някаква малка проверка на паспорти и други документи, се озовахме на един много малък гейт, който очевидно беше само частен. Чейонг ми каза, че ще трябва да изчакаме малко. Седнах да на един стол и отворих дневника си, за да напиша някои неща.
  20 минути по-късно се намирахме в малък самолет, в който имаше само няколко човека, всичките до един с шапки и маски. Малко ме хвана шубето, но все пак си казах, че няма от какво да се притеснявам и се настаних на една от седалките. Не след дълго пилотът каза нещо на корейски, от което единствено разбрах, че пожелава приятен полет. Бях малко изнервена, защото не обичах да летя със самолети, особено презокеански полети, но все пак успях да заспя.

~~~~~~

  Събудих се. Бяхме пристигнали. Събрах си нещата. Преди да слезем обаче, Чейонг ми даде маска и ми каза да си я сложа, не разбрах защо. Да не забравяме, че все още не знаех какво правя в Южна Корея. Сложих си маската и слязохме. Минахме по един път през летището и влязохме в сградата. О, какво беше моето учудване, когато пред мен съзрях десетки, не, стотици хора, повечето от които бяха с камери в ръка! Много се уплаших. Чейонг видя това и бързо ме дръпна за ръката. Успяхме да си проправим път през тълпата от хора и излязохме от другата страна на летището, където ни чакаше някаква черна кола. Качихме се в нея. Придружителката ми каза нещо на корейски на шофьора, което аз не разбрах, и потеглихме. След около 15 минути колата спря.
  — Бела, аз ще трябва да те оставя тук. Виждаш ли това бяло имение пред теб? Влизаш в него, недей да чукаш. Те ще те очакват.
   Кои "те"? За какво говореше тя? В главата ми се зародиха страшно много въпроси, но реших да не се занимавам с това сега. Благодарих ѝ за всичко, а тя ми даде номера си и ми каза ако има проблем, да ѝ звънна, тя винаги ще е насреща.
  Гледах към огромната сграда. Беше наистина впечатляващо. Имението се издигаше на 4 етажа, като имаше две допълнителни малки постройки отстрани. Цялото беше бяло - с изключение на третия етаж, който беше оцветен в лилаво. Имаше огромен двор с градина. Отворих желязната вратичка и влязох. Огледах се и продължих напред. Застанах пред вратата и се поколебах дали да чукна или директно да влизам. Точно тогава телефона ми звънна.
  — Ало, Белче, какво става? Пристигна ли?
  — Да, Бом, всичко е наред. Сега тъкмо съм пред вратата на някакво огромно имение.
  — Как така?
  Разказах му набързо какво се бе случило.
  — Хайде, влизай директно, ще бъда на линия, нека влезем заедно.
  — Налудничава идея, но добре - засмях се аз.
  Отворих вратата и се озовах в едни голямо антре, доста семпло обзаведено. Като културен човек се събух и си подредих обувките до останалите. Загледах се - всичко беше марково и толкова скъпо! Не се и учудвам - това имение струва повече от апартамента ми в България заедно с... Абе какво говоря, повече от самата България струва.
  — Бела? Какво става?
  — В едно голямо антре съм. Какво да правя? А, чакай! Чувам звуци.
  — Откъдето идват, тази врата отваряй и влизай.
  — Добре, стой на линия.
  Огледах се, видях 4 врати. Отидох до всяка една и се заслушах. Звукът сякаш идваше от тази най-голямата. Реших да вляза там. Отворих вратата.
  Чу се звук от счупване на стъкло.
  — Бела...? Ало? Бела, тук ли си? Бела, чуваш ли ме? БЕЛА?

To be continued...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Хей, хора! Завърнах се с цяла нова глава, да не повярва човек 😂. Нямах време, пък и вдъхновение да пиша, но в крайна сметка излезе тази глава. Хич не ми харесва как съм я написала, но ако на вас ви харесва, може да вотнете или там каквото се прави и да коментирате. Според вас какво ще се случи по-нататък? 😁
• And don't forget: I purple you to South Korea and back!💜