Back In The Past (BG Fanfiction)

ГЛАВА СЕДМА

Гледната точка на Джъстин:
   Трябва да призная, че разговорът, който проведох с Бриана, от части ме успокои. Наистина, не знам причината, защо се притесних толкова, когато си помислих, че тя има дете? Може би беше фактът, че бяха минали само две години? Или пък беше това, че все още… не я бях забравил напълно? Знаех, че Стефани не обичаше да говори за сестра си, но ми направи голяма услуга като ми даде адреса й. С Риа си разяснихме доста неща и сега определено съм готов да се върна към нормалното си ежедневие, в което не се налага да се тревожа за това дали бившата ми е продължила напред живота си, или не.
   Днес в болницата беше изключително напрегнато. Непрекъснато прииждаха нови и нови пациенти, които имаха нужда от помощ. Бях се погрижил за толкова много деца, че за момент се почувствах сякаш аз самия им бях баща. Определено исках да имам деца. Смятах, че съм достатъчно пораснал и отговорен, за да създам свое собствено семейство, но за разлика от мен, Стефани твърдеше, че не е готова да бъде майка. Уважавах и приемах решението й, но годините напредваха. Повечето ми приятели от гимназията и университета, вече дори имаха по няколко деца. Аз все още нямах нито едно. Понякога това ме натъжаваше, но знаех, че евентуално ще се случи.
   Останах учуден, когато излязох от стаята на едно малко момиченце, което се беше сдърпало с брат си и бе паднало по стълбите, и забелязах Бриана да стои на един стол пред кабинета на Виктор. Гледаше нещо в телефона си, но по-важния въпрос бе: какво търси тук? Мисля, че този път беше сама. Колин не беше с нея, което още повече ме навява на мисълта, че тя едва ли е майка му. И все пак… не можех да си обясня поводът за посещението й. Щеше ли да навреди, ако я попитам?
   Оставих документите на детето, с което се занимавах на рецепцията и тръгнах към бившата си съпруга, която изглеждаше ужасно красива, както винаги. Още, когато я видях за първи път, красотата й привлече вниманието ми. Отидох да говоря с нея, но не подозирах, че тя беше болна. Колкото и странно да звучеше, именно болестта й и грижите, които положих за нея, докато траеше престоя й в лечебното заведение, ми отвориха пътя към сърцето й.

- Здравей! – поздравих я, но тя се стресна от внезапната ми поява и едва не изтърва устройството, което държеше в ръцете си.
- Джъстин, какво правиш тук? – попита изненадата и раздразнена от това, че отново се налага да говори с мен.
- Ами… работя тук. – отвърнах, а очите й се спуснаха по дрехите ми. – Ти какво правиш тук? Да не би да е станало нещо със сина на Хана? – реших да предположа.
- Не. Имам среща. – отвърна и за част от секундата, сякаш нещо в мен се сви.
- В болницата? – попитах, засмивайки се.
- Разбира се, че не. – отвърна с усмивка. – Чакам Виктор.
- Виктор? Как така чакаш Виктор? – всякакво желание в мен да приема факта, че тя ще излиза с някакъв, се изпари, когато чух името на колегата си.
- Да, покани ме на среща и аз се съгласих. Помоли ме да го изчакам, докато свърши смяната му. – обясни ми.
- Поканил те е на среща? Защо му е да те кани на среща?
- За Бога, Джъстин! И ти си ме канил на среща, знаеш какво означава. Не се прави на глупак. Не е смешно.
- О, знам, че не е смешно. Да ме виждаш да се смея? – тя поклати отрицателно глава. – Няма да излезеш с него, нали?
- Щом го чакам, значи съм приела поканата му. Нямам търпение да разбера къде ще ме заведе. Той е свестен и определено е станал по-голям красавец, отколкото го помня. – Бриана започна да се прехласва, карайки ме да свия ръцете си в юмруци. Ще го смеля от бой. Само да ми падне, така ще го… - Джъстин, слушаш ли ме?
- Не. Не искам да слушам как хвалиш мой колега и приятел, който винаги си казвала, че не е твой тип.
- Защо реагираш така? Просто една среща.
- Не е просто среща, това… Бриана, не може да излезеш с него. Не ти позволявам.
- Моля? – попита и се изправи от стола си. – Не ми позволяваш? Аз не съм ти искала позволението. Кой си ти, че да ми пука за твоето разрешение?
- Риа, моля те, не излизай с него. Та, той ми е приятел. Знам, че нямам право да се меся в живота ти, но… защо с него? Защо избра точно него?
- Джъстин, прекаляваш. Това е моят живот и аз ще излизам с този, с който сметна за добре. Сега, ако обичаш, би ли… - започна, но отварянето на вратата на съседния кабинет я прекъсна.

   Онзи негодник се показа, с ужасно дразнеща усмивка на лицето си, която бях готов да изтрия с един удар. Единственото, което ми помагаше да се въздържа в този момент беше факта, че сме в болница и това, че Бриана е тук. Веднага ми стана ясно каква е целта му. Иска да я омотае в мрежите си. Ще я заведе на няколко вечери, ще й наговори няколко мили думи, и накрая ще я вкара в леглото си. Не… няма да позволя на Риа да попадне в кревата на този. Още при първа възможност, когато го хвана на тясно, ще му дам урок. Ще го науча да не се занимава с бившите съпруги на свои приятели. Мръсно копеле.

- Приятел, всичко наред ли е? – как изобщо все още има смелостта да ме нарича по този начин?
- Да, всичко е направо перфектно. – отвърнах с изкуствена усмивка.
- Предполагам, че Бриана ти е казала за нашата среща? – погледна към нея и ръката му се уви около кръста й. Нещастник.
- Мхм. Надявам се, че ще се забавлявате. – дано си прекарате ужасно. Дано да не те хареса и да избяга. Дано никога повече не пожелае да говори с теб.
- Спокойно, можеш да разчиташ на мен. Ще се грижа за нея. – да разчитам на теб? Аз разчитам единствено на юмруците си, които ще разкрасят лицето ти, когато се върнеш. – Хайде, да тръгваме. – Виктор заключи кабинета си и двамата с Бриана просто ме подминаха като пътен конус. Запътиха се към изхода на болницата, принуждавайки ме да гледам след тях.
- Не, Виктор, не си познал. Ще видиш ти. – заканих му се и най-сетне си позволих да се отърся от случилото се току-що, за да мога да се върна обратно към задълженията си. Само трябва да съм търпелив. Тази среща все някога ще приключи и все някога ще успея да поговоря с Виктор. Да не се казвам Джъстин, ако не го откажа от това да се занимава с Бриана.