Back In The Past (BG Fanfiction)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Гледната точка на Бриана:
   Колин беше достатъчно умен за възрастта си и аз понякога забравях, че той е все още дете. Очаквах да му бъде трудно да свикне с Виктор, но грешно съм предположила. Малкото ми момченце твърде бързо се привърза към него. През целия ден си бяхме вкъщи, аз разчиствах апартамента и го почиствах от хилядите играчки, а синът ми тихо и кротко си играеше в стаята си. Или поне аз така си мислех. Необичайно е да бъде толкова тих, което отначало не ми направи впечатление, но после се зачудих дали не е направил някоя нова беля. Открехнах леко вратата, а той си стоеше спокойно на пода, където беше разпръснал моливите си, и си рисуваше. След малко ме забеляза и вдигна главата си към мен. Усмихна ми се с неговата детска усмивка и изпълни сърцето ми с любов. Влязох в стаята и седнах до него.

- Какво рисуваш? – попитах го, тъй като беше твърде съсредоточен.
- Семейството ми. – отговори ми бързо и взе друг цвят молив. – Това сме аз и ти, а след малко ще нарисувам и Виктор. Нали ще му хареса?
- Естествено, дори смятам, че ще си я сложи в кабинета. – похвалих го.
- Тогава може ли да отидем да му я занесем? Почти съм готов. – погледна ме с красивите си кафяви очи.
- Днес не. Виктор е на работа, не бива да го безпокоим. – обясних му.
- Но, аз искам да отидем. Той ще се зарадва. – настоя Колин.
- Миличък, разбира се, че ще ти се зарадва, но нека да му дадем малко почивка, за да не го уплашим.
- Той страхува ли се от нас? – объркано ме попита и наклони глава на една страна, точно както правеше и Джъстин. Толкова много си приличаха, че чак не е за вярване.
- Не, но ти предлагам да не го притесняваме. Какво ще кажеш, слънчо?
- Аз искам да отидем и да му я дам. Нарисувах я за него. Трябва да му я дам. – заупорства той, а аз въздъхнах.
- Той има работа, а в болницата има прекалено много болни хора, за да те водя там. Не искаш пак да се разболееш, нали?
- Не. – намръщи се. – А, тогава не може ли да го чакаме пред болницата?
- Не. – отговорих.
- Защо? – запита той.
- Защото не може, Колин. Не се инати, ще му я дадеш утре. Нищо няма да стане за един ден.
- Но аз искам сега. – затръшка се. – Трябва да е сега. – нацупи се и скръсти ръце.

   Извъртях очи и си поех дълбоко въздух. Колкото и да беше послушен Колин, това, което е наследил от Джъстин никой не може да го промени, а именно ината и упоритостта. Почти винаги настоява да е на неговото, особено когато знае, че не е нещо сериозно и аз няма да му се скарам. Когато му забраня нещо и той знае, че не е за него, няма никакъв проблем, слуша ме и се разбираме. Но когато иска някоя играчка или както сега да излезе някъде, никой не може да го разубеди. Ама никой. Цупи се, сърди се, понякога дори с дни, докато не стане на неговото. По дяволите, как ми се искаше точно тази черта от характера на Джъстин да не беше наследявал. Макар че именно това беше едно от нещата, които ме привлякоха към бившият ми. Упоритостта не винаги е лоша, но за майка на едно две годишно дете тази комбинация никак не е добра. Знаех, че колкото повече се опитвам да го разубедя, толкова повече Колин щеше да настоява. Ще ми мрънка цял ден на главата без да се откаже, накрая ще ме побърка и аз ще направя, каквото той иска.
   Знаех, че приемайки да отидем в болницата при Виктор, още повече го разглезвам, но какво можех да сторя? Как да му откажа, особено когато просто иска да отиде при доктора, за да му подари рисунка. Нямаше нищо лошо в това. Проблемът беше в другия доктор. Два пъти вече му се измъкваме, но съвсем скоро Джъстин ще разгадае всичко. Все пак не е толкова тъп, че да не забележи, че винаги се натъква на мен и Колин, а не на Хана и Колин. Щеше да се загледа в него и да разпознае себе си. И тогава с мен щеше да е свършено. Не съм сигурна дали от притеснение, че може да го видим, или просто защото за пореден път щяхме да ходим в болница, но коремът ми се свиваше. Имах много лошо предчувствие.
   Опитвах още час-два да разубедя Колин и да видя дали няма да промени решението си, но не. Той беше непреклонен дори когато му предложих да му купя от любимите му сладкиши. Беше твърдо решен да занесе тази рисунка на Виктор и то точно днес. Накрая се предадох и му обещах, че след като си изяде обяда ще отидем.
   Колин никак не обичаше да яде броколи и винаги ги избутваше от чинията, дори бих казала, че бяха най-омразната му храна. И ето затова сготвих точно това за обяд. Те бяха полезни и исках поне половината си порция да изяде, а след като обеща, че ще го направи и тогава ще тръгваме, не му остана никакъв избор освен да го направи. Така с един куршум, два заека. Беше много забавно да го гледам как се храни. Побутваше ги из чинията, поглеждаше ме намръщено и си запушваше носа. Набързо набутваше вилицата в устата си и дъвчеше колкото се може по-бързо. След като си изяде поне една трета от чинията, реших да не го мъча повече и му сервирах любимия му десерт. Колин нямаше как да не се зарадва. Броколите ги ядеше от час, а десерта го излапа за по-малко от десет минути. Вече нямаше какво да направя, за да го забавя и да не отидем в болницата. В никакъв случай нямаше да го лъжа. От опит знам, че лъжата не поражда нищо добро.
   Беше лесно да го облека и да го приготвя, той беше малък и на него всичко му стоеше перфектно, което не можеше да се каже за мен. Не можех да реша с какво да съм облечена, преоблякох се няколко пъти, но никой от тоалетите не ми стоеше добре или поне аз не се харесвах. От доста дълго време не съм обръщала внимание на това как изглеждам, но сега, когато има някого, с когото мога да излизам, не искам да изглеждам скучна и обикновена. Исках Виктор да е впечатлен от мен. Знам, че ме харесва, целували сме се толкова пъти вече, но никога не сме стигали по-далеч. Започвах да се притеснявам, че не съм достатъчно добра за него, което според Хана беше пълна глупост. Все пак аз исках да изглеждам достатъчно красива за него. Най-накрая се реших и облякох една рокля, която не бях носила от поне две години. Учудих се, че ми стана и че ми стоеше достатъчно добре, за да не се преобличам отново. Най-накрая бях готова да тръгваме.
   Тъй като сутринта бях отстъпила колата ни на Хана, с която си деляхме разходите по нея, се наложи да отидем с такси. Пътят не беше дълъг, но Колин вече изгаряше от нетърпение. Беше твърде радостен и успя и мен да ентусиазира. Когато пристигнахме, почти се беше свечерило. Влязохме в болницата и се насочихме право към кабинета на Виктор. Колин тичаше пред мен, а аз едва успявах да го настигна. В следващия момент Колин започна да чука по вратата преди да имам шанс да го спра. Все пак вътре можеше да има пациенти, не биваше да ги притесняваме така. Вратата се отвори, аз хванах Колин, а отвътре се показа Виктор. Колин започна да му разяснява рисунката, а докато това ставаше, иззад доктора изникна Джъстин. Още щом го видях, усмивката ми се стопи от лицето, сърцето ми щеше да спре, а от устата ми не можа да излезе и една дума. Нито някакво сносно оправдание.
   Стоях и го гледах, наблюдавах как слуша Колин. Повдигна вежда, а погледа му се местеше от мен към сина ми. Колко малко му трябваше, за да разбере истината. Очите му светнаха от учудване и гняв. И точно в този момент разбрах колко много съм загазила. Тази лъжа щеше да нарани не само мен, но и Колин. По дяволите, трябваше да избягам от този град, докато имах възможност. Не вярвах, че съдбата е толкова жестока, че отново да ме събере с Джъстин, не вярвах, че след две години, в които нито веднъж не съм го срещала, днес ще стоя тук и ще го наблюдавам как сам разбира, че има син.