Различен Следовател Книга Първа

Втора глава

В първия си работен ден реших да отворя портал на няколко пресечки от новия си „офис". Щеше да е леко тъпо да цъфна насред двора на районното, а от друга страна не ми се пътуваше в градски транспорт изтипосана като пингвин. Живеех на другия край на Москва и пътуването би било доста дълго. Затова реших просто да мина метър. Обаче се оказа, че съм си направила криво сметката.

Странно нещо е това, униформата. Без нея си анонимен, а с нея – ставаш проводник на властта, или на някаква по-висша сила. Забелязах го, докато вървях по улиците. Хем бях с палто (сутрин си е хладничко, а аз мразя да ми е студено), но явно униформения панталон си личеше, защото хората се зазяпваха. Ирина Сергеевна ми беше пратила и пола, но преди да се ориентирам в обстановката, категорично отказвах да облека нещо толкова ограничаващо. Хубаво е да си женствена, но не се знаеше какво мога да очаквам от новия си колега-човек. Личеше си, че не ме харесва особено.

Иначе униформата ми беше странна – никога не съм обичала да ме ограничават. Все едно ме бяха набутали в чужда кожа и ми беше неловко – не приличах на себе си. Вървях по улицата между блоковете и наблюдавах как аурите на хората се променят на момента, в който ме забележат да се задавам – сякаш усещаха, че съм от Органите. Всъщност, от гледна точка на Различните, аз наистина бях от тях. Но това можеха да го видят много малко от жителите на Района. Според доклада от Патрула – под 200 души.

Подритвах боклуците по пътя си и не спирах да се чудя защо Хесер ме запрати в това забравено от Бога (и със сигурност от закона) място. Не бях готова за тази работа, не ме биваше изобщо и не исках да работя с тези хора. Не защото бяха хора, а защото аз не ставах за тази работа. Това поне можех да си призная с ръка на сърцето.

Неусетно се озовах пред входа на управлението. Добре че поне Хесер ми беше вложил малко по-добра ориентация. Ако зависеше от мен, щях да се мотая няколко часа, докато намеря адреса. Едно е да си отвориш портал зад ъгъла на най-близкия блок, съвсем различно да трябва да си намериш пътя покрай блоковете и градинките и през преспите неразтопен сняг и кишата между тях. То мен където и да ме пуснеха, можех да се загубя, но това беше друга тема.

На пропуска милиционерите с автомати ми провериха документите – отново! – и се огледах в двора за Глухарьов. Въпросът беше, че представа нямах кого точно търся. Едри мъже с фуражки и униформи в двора на Пятницкото районно дал Господ. Честно казано, не исках да се познавам с никого от тях.