The End

Началото на Kקคя - Глава първа

Името ми е Тсубаса Сузуки. Ученик съм в училището Shijanari - едно от най-високо стандартните училища в Токио. То беше създадено през 2093 година. В момента сме 2145 година. В училището съм второкурсник, на 17 години. Повечето от моите съученици са на моята възраст. Нямам много приятели, защото не обичам да общувам толкова много.
Най-добрият ми приятел се казва Ямада Ямамото. Той е много забавен и приятен човек. Естествено, че е популярен сред момичетата, но най-странното е че е приятел с такъв като мен, или поне така казват всички. Ние се познаваме от много, много дълго време и винаги сме ходили навсякъде заедно. Училище, детска градина, ясла, дори и бяхме съседи за 5 до 6 години.
Сега се намирам на покрива на училище, пиейки сок от ягоди и гледайки към небето. Ямада седеше до мен и ме зяпаше.

- Какво искаш? - погледнах към него с безгрижно лице.
- Защо винаги носиш качулка?
-...... Сериозно ли искаш това да ме питаш? - бях доста изненадан и раздразнен от въпроса, който той ми зададе.
- Да! Имам предвид, след като завърши 4 клас се промени, и то МНОГО! - започна да ръкомаха като някакъв идиот с много смешно и сериозно лице.
- Имам си причини, които не ти трябват да знаеш. - въздъхнах тежко и се върнах към гледането на облаци.
- Тсу--ба--саааааааа! - не спря да се мръщи странно, но в същото време смешно.
- Какво? - обърнах се към него, но вече ядосано.
- Почваме час. - каза с усмивка на лицето си, насочвайки показалеца си срещу учителя ни по математика, който стоеше на вратата към долните етажи.
( по дяволите ) - помислих аз, докато гледах към намръщеното лице на учителя.

*след 1 час*
~в офиса на директора~

- Вие разбирате ли в каква беля сте?! - започна да крещи директора с наистина много висок тон - Знаете ли колко много сте загазили?! Това се случва вече за трети път за една седмица! А е едва вторник!
- Но господине, ние не чуваме звънеца. - започна да ни защитава Ямада, но без никакъв успех.
- Нали знаете, че да се ходи на покрива е забранено! - с още по-висок тон се разкрещя нашия директор.
- Ама---
- Никакво "ама"!
От караницата ми до скучна и затова започнах да гледам към прозореца. Директора все още се караше на нас, а аз изобщо не го слушах. По едно време видях нещо черно-червено да се появява отвън. Започна да става все по-голямо и по-голямо, и тогава усетих ръката на Ямада да ме тресе.
- Тсубаса стига си гледал през проклетия прозорец! - и той започна да вика.
- Има нещо там. - казах тихо и кротко, посочвайки прозореца.
- Да има! Естествено, че има! Има дървета и облаци!
- Не, не това. Има нещо червено.
- Господин Сузуки, не трябва да ви пука какво има отвън, а какво се случва тук в момента! - каза директора, ставайки от мястото си.
- Просто вижте! - викнах аз.
Тогава и Ямада, и директора погледнаха и видяха това, което и аз видях.
- Какво по дяволите е това? - запита на глас Ямада, с наистина шокиращо изражение.
- И аз това искам да знам. - каза директора, доближавайки се до прозореца.
Той погледна през него и някакво чудовище с черно-сиви ръце го сграбчи и започна да го яде жив!
- Тсубаса, БЯГАЙ! - разкрещя се Ямада, като ме дръпна за ръката и излязохме от стаята.
Започнахме да тичане по коридора и стигнахме до стълбите. Видяхме много, много такива чудовища по пътя ни, заети да ядат учители и ученици. Ямада едва тичаше, а аз едва се държах да не повърна.... Имаше толкова много мъртви тела и кръв навсякъде. Не знаех на къде тичаме, но бягахме много бързо. Накрая Ямада и аз се запътихме към офиса на госпожа Ши. Заключихме и барикадирахме вратата с всичко което имаше в стаята. Ямада седна и се хвана за главата. Аз се облегнах на стената и не можех да повярвам какво се случва. Виждах размазано и въздуха, който вдишвах едва ми стигаше. Тогава Ямада се обади:
- Трябва ни план. - с кръстени ръце и сериозно изражение каза той.
- План ли?! В тази ситуация! - развиках се с висок тон и започнах да въздишам повече. - Не видяли какво става навън?! Всички биват изяждани от тези неща! Какъв план ще измислим?! А?!
- Тсубаса, успокой се! - стана и ме потупа по рамото, Ямада.
- Съжалявам. Аз просто.... Просто не мога да повярвам какво се случва. - рекох, докато гледах надолу.
- Знам... И аз съм така, но за да избягаме от тук ни трябва план. Едва ли полицията ще дойде да ни спаси. Видяхме ги тези чудовища. Те не са лесни за убиване. Сигурен съм в това!
- Тогава... Какво предлагаш?
- Да отидем до четвъртия етаж, до учителския офис и да вземем някакви ключове за превозно средство, и да се омитаме оттук. Но първо ще вземем нещо от тази стая като средство за убиване.
- Съгласен съм с плана, Ямада, но.... Ти сам каза, че не можеш да ги убием тези чудовища, тогава за какво ни са оръжия за убиване?
- За чупене на врати, естествено! - отвърна Ямада със сериозно, но много забавно лице.
- Ти луд ли си?! Нападът ни чудовища, но ти все още можеш да правиш шеги?!
- Добре де, съжалявам. Но тръгваме ли?
- Да!
Приготвихме се набързо. Взехме нещо за отбрана и премахнахме барикадата. Излязохме от стаята и се огледа дали има някакво чудовище,но нямаше (за щастие). Тръгнахме на горе, тъй като бяхме на втория етаж. Бяхме бързи, но предпазливи. Стигнахме до там бързо и без никакви препятствия. Това беше малко странно, но когато се зарадвах, че нямаше чудовища точно едно се появи.... И то голямо (около 2 или 3 метра). Аз и Ямада замръзнахме на място. Не знаех какво да правя, но тогава Ямада ме дръпна и се скрихме в близката класна стая. Той ми запуши устата и се скрихме в стаята. Чудовището не ни видя и си продължи по пътя. Ямада си отдъхна и аз бях много успокоен, но удивен от куража му и бързото му действие в такива ситуации.
- Нека да продължим. - шептейки ми рече той.
В този момент се почувствах доста безполезен, но това нямаше значение. Влязохме в стаята и взехме няколко ключове. Мисля, че тези ключове са на спортната кола на директора.
За да отидем до паркинга, където са паркирани колите, трябваше да минеш през аварийния изход. Това беше най-безопасни път в цялата сграда. Проблемът беше, че трябваше да минем през това голямо чудовищен от по-рано,а това само по себе си е невъзможно. Затова Ямада предложи да минем през централния, но и там имаше много малки чудовища ( около 0.5 или 1 метра ). Затова се върнахме в офиса на учителите и мислехме план.
Схемата на етажа беше от сорта на това: