Погледнах часовникът на стената си и осъзнах, че е 17:35. Ще се наложи да побързам, защото не искам Кук да ме чака. Трябва да поговоря с него... Но ме е страх... Че часът ще настъпи... Че времето ще свърши... Това, което каза Чим е знак... Знак, че аз...
Трябва да се оправям! Станах от леглото и погледнах към дрехата, която предварително бях извадила. Бяла рокля... това е... Гледах я и се чудех на себе си. Погледнах отново роклята и тръгнах към банята. Измих си зъбите и си сресах косата. Вързах я на кок, който изглеждаше досущ като от картината. Облякох роклята и застанах пред голямото огледало в стаята си. Усмихнах се леко на видяното и чух звънецът от входната врата. Обух си обувките, взех телефона си и малко пари, и отворих вратата.
Красиво прибрана черна коса. Устни- под формата на полумесец. Очи- вперени в моите. Той бе облечен с черни дънки и бяла тениска. Носеше дънково яке на раменете си. В едната си ръка държеше роза, а в другата... Кутийка... Погледът ми се върна на очите му. Той се узмихна и ме прегърна, а аз на секундата отвърнах.
-Това е за теб!- подаде ми цветето и кутийката, усмихвайки се сладко.
Оставих цветето в една вазичка до вратата, а кутийката... Отворих я... Малко разполовено сърце намиращо се вързано за сребърна кайшка. Малко и нежно. Кук го взе и ми придърпа ръката. Сложи гривната на китката ми и я закопча внимателно. След това ме хвана за ръката и извади ключовете си от джоба, показвайки ми другата част от сърцето. Бях готова да се разплача. Толкова години ме тормозеха... А сега... Всичко като на магия се оправи и аз пак съм щастлива. Но забелязах нещо друго на ключовете му. Надпис... Този надпис ме плаши... И е още един знак, че...
-Тръгваме ли?
-Да...- усмихнах се и тръгнахме към колата му.
Пътувахме в тишина...неловка тишина. Аз се бях облегнала на прозореца на колата му и гледах през него като от време на време поглеждах и Кук.
-Всичко наред ли е?- спя той колата.
-Да- погледнах го.- Защо спря?
-Стигнахме- усмихна ми се сладко.
Голямя зелена поляна. Толкова чиста и красива. Досущ като на картината... Обърнах се към Кук и го прегърнах.
-Благодаря... За всичко... За все един ден, в който ти връщаше усмивката на лицето ми. За всеки подарък. За... за това, че си до мен!- кристални сълзи мокреха бузите ми. Знаех, че това ще свърши... От това ме е страх няй-много.
Разхождахме се, но аз се бях изморила много. Защо? Защото досега с Кук се гонехме и играхме на криеница. Седнах на меката трева и се загледах в слънцето.
-След малко ще залезе...- Кук се усмихна доволно и тръгна към колата.
-Къде отиваш?
-Да взема нещо... Изчакай малко...
Облегнах се на едно дърво.
Нека да поговоря със себе си като за последно... Аз нямах хубав живот, но това с времето се промени. Изправих се пред страхът си и го победих... но не бях сама. Кук бе до мен... Ще ми липсва. Сладката му усмивка... Красивите му очи... Нежният му глас... Защо трябва да...
-Деа... Погледни ме!
Обърнах към него и Чух "щрак", стряскайки се. Погледнах го ядосано и останових, че ме е снимал. Той остави фотоапарата и ме прегърна.
-Благодаря...
Погледнах към небето. Залез...
Той нарисува картината, а след това я направи реална. Толкова красиво... Нали...
-Аз благодаря...- отвърнах на прегръдката му, плачейки.
