Dear Honey

2

17 юни 1983

—Значи ще си тръгнеш?—попита за пореден път, със сълзи на очи и треперещи от плач устни. Кимнах, опитвайки се поне аз да бъда силен в този така труден момент.

—Това не е краят, нали?—погледна към мен обнадеждено, изтривайки стеклите се сълзи. Въздъхнах и се замислих какво да кажа, за да я убедя.

—Докато ти не пожелаеш краят на това по между ни, нашата любов ще бъде безкрайна.—прошепнах и целунах челото ѝ, в опит да я утеша. —Нашата безкрайност, скъпа Хъни.

Толкова исках да ми повярва, да се успокои и да прекараме последните си часове заедно, но дори аз самият едва се обнадеждавах, че връзката по между ни ще продължи вечно от такова разстояние.
Ще ми липсва да виждам усмивката ѝ, да чувам смехът ѝ докато я разсмивам. Да се промъквам през прозореца на стаята ѝ, за да я видя. Но дори разстоянието, което ще поставим по между ни, няма силата да ни раздели. Ако любовта ни е истинска нашият пламък ще гори, докато някой ден отново се срещнем.

Часовете, сякаш напук на двама ни, се изнизаха като минути и вече бе дошло време да се прибираме.
Тя беше много разстроена.
Аз също, но се стараех да не ѝ показвам, как сърцето ми се къса от тъга. Погледах я в прекрасните ѝ светли очи и я целунах нежно. Никога не бих могъл да забравя цвета на океана, побран в очите ѝ.
А тези сълзи караха краката ми да треперят. Сърцето ми се свива болезнено, но уви, аз нямах избор.

—Обещай ми, че няма да ме забравиш.—усмихнах се тъжно, прегръщайки я може би за последно.

—Обещавам.-прошепна и подсмъркна тихо.

Опитах се да запечатам тази прегръдка в съзнанието си, защото щях да имам нужда от нея в бъдещите трудни дни, а това бяха последните ни спомени заедно...