Breaking the Circle

Глава Първа - Миа I

Да започнеш грешната история от грешното място, в грешния момент и с грешните хора. Една безкрайна бездна с обезумели до изнемогване ходещи трупове в нея. А може би аз самата съм грешката, която никога не е трябвало да се появява на бял свят. Кое в края на краищата може да бъде правилно тук?

Нека да говорим за фактите. Преди четири години, няколко месеца след като навърших седемнадесет, родителите ми ме заведоха при психиатър, който още след първия сеанс им каза, че вероятно имам генерализирано тревожно разстройство и са ми нужни лекарства и строго наблюдение от страна на близките ми. Още втората седмица от „лечението ми с медикаменти"отказах да взимам каквито и да е било лекарства. Единственото, което исках е да се затворя в подобието на стая, което имах тогава, и да се отдам на заниманията си, които по това време представляваха рисуване с часове и слушане на хипи музика.

„Платихме толкова пари да те заведем при него, така ли ни се отплащаш?" и „Миа, ти си единственото ни дете, защо постъпваш така с нас?" бяха изрази, които чувах вместо „Добро утро" и „Лека нощ".

Не съм молила никого за нищо. Никога. Интересно е как хората свалят звезди за някого без човека отсреща да има дори обща представа какво го чака ако реши да не приеме тези звезди. Започват натяквания и все по-зачестяващи скандали. Просто така сме устроени. Човекът е сложна система от механизми и е способен да се върти изцяло около собствената си орбита. Дълго време се обвинявах. Повече отколкото беше нужно. Защото бях провала в очите на родителите си и болезнено забит трън в спомените на тогавашните си приятели, които всички загубих в последствие. Беше толкова болезнено всички да мислят, че съм безчувствена до мозъка на костите си. Случи се по моя вина, защото бях прекалено уплашена да споделя как се чувствам. И тогава се случи това, от което най-много се боях. Загубих всички. Неволно оставих приятелите ми да се отдръпнат и да спрат да общуват с мен. Скарах се с родителите си и когато навърших пълнолетие се изнесох в първата квартира, която намерих. Нямах лесно изграждащия се лош навик да харча много затова имах достатъчно спестявания, за да си плащам наема и да живея самостоятелно. Записах се в университет със специалност изящни изкуства (графика). Към момента трета година продължавам да уча там. За жалост трудно плащам таксите за семестър. Понякога по-възрастни съседи и съседки ме молят за услуги от битов характер, като да отида до магазина или да почистя някоя стая в жилището им, които услуги след като изпълня ми плащат и някак си успявам да се справя. Също за кратък период от време работих за една верига магазинчета като отчитах разходи и приходи.

Сигурно година след като заживях сама започнах едно ново занимание. В началото и средата на всеки месец си купувах малко количество канабис и пушех докато рисувам. Така тази афера с почти-легализираното във родната Франция вещество продължава вече три години. Не бих казала, че съжалявам. Начинът, по който ме отпуска и ме кара да забравям проблемите си, ми харесва. Непосредствено след тревата алкохолът стана почти незаменима част от ежедневието ми. Всяка вечер изоставях и без това самотната и лишена от живот квартира.Изоставях я заедно с десетките скици и картини и излизах по баровете и кварталните заведения. Приемах толкова алкохол, че вече дори не се и молех да си отида млада - знаех, че с цялата отрова в тялото ми това така или иначе ще се случи. Нямам представа как се превърнах в този човек, нито знам защо го направих. Единственото, което познавам сега е болка и отчаяние. Нямах идея какво е да изключиш телефона си за ден, с надеждата да се успокоиш или някой да те потърси, а когато го включиш след толкова време да не видиш нито едно съобщение, пропуснато обаждане, известие дори. Сякаш целият свят е забравил за съществуването ти. Не исках това да се случва и да ставам саможив човек,но това беше единствения ми избор след като никой не забеляза как наистина се чувствах. Реших да излекувам сама раните, да се науча да живея със себе си. Толкова време мина, че дори не мога да си спомня дали въобще на някого му пукаше какво преживявах, колко уплашена бях и как отчаяно молих за помощ. Не я получих, затова сега, в настоящето, ще живея както знам и ще оставя някогашната надежда зад гърба си заедно с цялото си минало.