𝐏𝐢𝐞𝐜𝐞𝐬 𝐨𝐟 𝐎𝐮𝐫 𝐋𝐢𝐟𝐞 | 𝐙𝐚𝐜𝐡 𝐇𝐞𝐫𝐫𝐨𝐧

Минало и настояще...

𝔓𝔦𝔢𝔠𝔢𝔰 𝔒𝔣 𝔒𝔲𝔯 𝔏𝔦𝔣𝔢 | ℭ𝔥𝔞𝔭𝔱𝔢𝔯 2🥀💕

Слънчевите лъчи бяха на показ, след големия порой, бавно галеха лицето ми, а лекия ветрец, който се появи ме караше леко да настръхна, макар да бях обула сивия си анцунг, който сравнително ми топлеше точно в тези дни. Отгоре бях по сиво бюстие и тъй като предположих, че може би ще ми е хладно, навлякох отгоре си сива, дълга плетена жилетка, но явно не ми топлеше достатъчно. Аз и Мади се излежавахме на шезлонгите, които бяха поставени около басейна в задния двор на къщата, а Бък търчеше покрай нас и се закачаше с мен. Разбирах го, напоследък го бях пренебрегнала и той го усещаше, все пак беше куче и те разбират повече от хората, кога какво ти е. И на него му липсваше Леон, мама и татко и тайно се надява, че все някога ще ги види отново, ще размаха весело опашка и ще се затича към тях, те ще го почешат зад врата и той доволно ще падна на земята искайки още и още.

Но, това бе една голяма заблуда, никога отново няма да бъдат сред живите. Няма да мога да ги прегърна, да усетя аромата на прясно изпечените мъфини, рано сутрин приготвени специално от татко и Леон. Нямаше да видя доволната усмивка на мама когато отхапе от кекшчетата им и да ги поздрави за добре свършената работа. Никога вече нямаше да се хвърлям на гърба на Леон, молейки го да ме носи на конче, а той все така добронамерено, не ми отказваше. Кога щях отново да чуя как ме наричаше?

"Хей малко и сърдито слънце, не ми се цупи. Ти и аз знаем, че дълго време не можем да сме сърдити. Съжалявам, че счупих любимата ти чаша, обещавам ще ти взема много по-хубава като отидем отново в Париж. Имаме ли сделка?- толкова нежен и плътен глас имаше и никога не се научих до му отказвам, а и как бих могла. Той подаде кутрето си към мен и оставаше аз със своето да стисна неговото и да сключим примирие. Точно това и направих, а на лицето на Леон засия една голяма усмивка."

Но, за жалост не успяхме да стигнем до там и така и не получих чашата си от него. Сигурно ви звучи детинско и тъпо да се сърдя за нещо такова, има толкова много чаши по света, а аз искам точно тази. На нея имаше наша снимка от върха на айфеловата кула и по нея се бяхме подписали с перманентен маркер и това за мен беше един незабравим спомен. Исках под някаква форма да го запазя освен снимката, която извадихме и закачихме в хола, и просто един ден ми хрумна тази идея и с Бък отидохме до фотото на чичо Стефан. Той ми съдейства и стана толкова хубава от колкото си и представях.