Гл.Джейн
Дае беше заспал, а аз си играех на телефона. Така емина времето докато не видях че е 19:05.
-Мамка му.-казах аз и станах по най бързият начин от леглото
Взех първото което видях и се шмугнах в банята. Облякох се и се сетих за Дае.
-Ставай.-извиках аз докатж си оправях косата
-Какво искаш, бе?-измърмори той
-19:20 е.-казах аз
-Шит...-каза той и стана
Вляза в банята съвсем спокойно и след 2 минути беше готов, дори си беше жправил разрошената от спането коса.
-Готова ли си,кифло.-каза той
-Наречеш ли ме така още един път така ще те фрастна с куфара, а той тежи много.-казах аз докато се обуваше
-Аз като ти казах до започнеш от 16, ти не ми вярваше.-каза той
-Я върви напред.-казах аз и гж изръчках навън
Излязох и заключих, след което заедно се качихме в асансьора. За наше щастие ги нямаше още.
-Нека предположа майка ти се бави колкото теб?-каза той като седна на стълбите отвън
-Не, мама не такъв човек, много рядко съм я виждала с грим, а и тя е кажуал всеки един път.-казах аз
Стана една тишина.
-А твоята майка къде е, защо не дойде с вас?-попитах го аз, но съжалявах че го направих
-Сериозно ли ме питаш?-попита ме той
-Да.-казах аз
-Не се бъзикай с това, моля те.-каза той
-Не те разбирам,Дае.-казах аз и седнах до него
-Наистина ли не знаеш, че тя почина?-попита ме той
Изтръпнах... нямах представа до сега и май го обидих.
-Не знаех, ако знаех нямаше да питам.-казах аз
-Я стига, сякаш ти повярвах.-каза той
-Не съм толкова гадна, Дае и сега наистина съжалявам че те питах и извинявай.-казах и се върнах във фоаето
Мама и тате слизаха от стълбите. Бяха си хванали за ръка, както обикновенно, но сега това не ми носи радост след този наловък разговор с Дае.
-Пате, защо си тъжно?-попита ме тате
-Не съм.-казах аз и още ми беше много тъпо вътрешно, трябва да му се извиня
След това и баща му дойде и тръгнахме по алеята. Тате уж знаеше мястото, но като го знам колко се ориентира, щяхме да се изгубим, неизбежно беше...
Противно на очакваното пристигнахме на точното място. Седнахме навън като с Дае бяхме един срещу друг. Още по неловко ми стана. Поръчахме си за хапване и докато родителите ни си говореха, ние си бяхме на телефоните.
Реших да пиша на Бри.
Jein_BaBy:Бри помощ!
След няколко секунди.
Dance_Briii:Какво има?
Jein_BaBy:Сгафих я яката и имам нужда от съвет.
Dance_Briii:Слушам те...
Jein_BaBy:Днес нали тръгнахме на море, обаче заедно с Дае и баща му. Баща ми е устроил този шибан капан и сега сме в една стая с него, но това не е края на ужаса. Докато чакахме нашите да слязат го питах за майка му и той се засегна, а аз представа нямах че е починала и се чувствам ужасно, какво да правя?
Dance_Briii:Как не знаеш за майка му, цялото даскало знае...
Jein_BaBy:По тази логика трябваше да се заровя под земята така ли, ако слушах даскалото.
Dance_Briii:Не те оправдава, Джей
Jein_BaBy:Какво да правя?
Dance_Briii:Реванширай се по някакъв начин
Jein_BaBy:Оф, защо ми беше да си отварям тази уста😥
Dance_Briii: И аз това се питам
Jein_BaBy:😒😒😒
Dance_Briii:Как е да сте в една стая, разкажи ми, че умирам от любопитство
Jein_BaBy:Сбихме се за едно от леглата, после закъсняхме за срещата пред хотела и така...
Dance_Briii:Надушвам двойката на годшната в даскало -Джае
Jein_BaBy:А ти надушваш ли кибер шамар😒
Dance_Briii:Не отричай факта че си приличате по характер
Jein_BaBy:Наричаш ме дявол?
Dance_Briii:Офф, много си значи...
Jein_BaBy:Аз съм дявол с ореол на главата според него
Dance_Briii:Човека, комплименти ти прави, а ти...
Jein_BaBy:Я стига да си запази за себе си коплиментите...
Dance_Briii:Викат ме за нещо, до после
Jein_BaBy:До после...
Гледихме се. Чувствам се ужасно така.
*след час*
Навечеряхме се, Дае тръгна нанякъде към брега и ац го последвах, а родителите ни останаха да си говорят.
-Защо ходиш след мен?-попита ме той
-Съжалявам, съжалявам, съжалявам за по рано.-казах аз
Този поглед. За първи път видях нещо различно в неговият поглед. Някак си беше готов да ми прости.
-Само едно ще те питам, наистина ли не знаеше?-попита ме той
-Наистива не знаех... не слушам клюките в училище, те не ме харесвам защото съм дъщерята на Парк Джимин. Ако ги слушах, отдавна да съм се самоубила.-казах аз
Отново поглед. Отново тези очи. Усмихна се. Седна на пясъка и аз след него.
-Разбирам и аз съм така, но си отварям ушите особено за хора на който съм хвърлил зъб и обичам да ги тормозя.-каза той
-Значи за мне знаеш всичко.-казах аз
-Е да, не си случайна госпожице Парк.-каза той
-Давай бъзикай ме с това мога да ти си реванширам.-казах аз
-И дори да не ми го беше казвала пак щях да те, така че.-каза той
Стояхме един до друг и гледахме към морето/по точно е океан/.
Моята прозявка наруши страхотната тишина.
-Да тръгваме ако искаш, иначе ще заспиш и трябва да те нося.-каза той
-Хаха, добре, чао.-казах аз и станах
-Не съм казал сама да ходиш, просто не искам да те нося, тюленче.-каза той
-Тюленче, а, много си оригинален.-казах аз
Вътрешно се смях, успя да ме разсъни.
*skip time*
Прибрахме се. Аз окупирах банята първа, преоблякох се и излязох. Угасих светлините и се тръшнах на леглото. Врататя на бяната се отвори. Мина леко покрай леглото ми и си легна.
-Лека.-казах аз
Не ми отговори. Понякога може да бъде човек, а понякога чист темерут. Не разбирам...
