Foreegan School: 1.Forgotten (Bulgarian Version)

2. Red Eyes.

Алиша

Стоях в чакалнята на полицията заедно с Ребека и Едуин, все още не можейки да преусмисля случилото се. Ед стискаше ръката ми, спирайки кръвообращението ми. 

- Влизайте! - чух висок мъжки глас.

Влязохме в не чак толкова уютна стая. Усетих миризма на кафе и прах.

-Алиша, какво се случи?

- Господин полицай... Ние не сме виновни за нищо!-каза през сълзи Ребека.

-Замълчи, станали сте свидетели на смъртта на Британи Нелсън и сме длъжни да разберем какво се е случило. - каза твърдо разпитващият.

- Ние.. Ние стояхме до оградата на училището и си говорехме. Тъкмо получавах подаръците за рожденният си ден. Не правехме нищо лошо, когато Британи дойде и... и ми честити.- не можех да кажа, че всъщност се заяждахме.

- Очевидци казват, че сте се карали. - пулсът ми се ускори.

-Ние малко се поздърпахме, но не е станало нищо сериозно. Не е имало физическо решение. - каза Ед и усетих как гласът му трепереше.             

-Какво стана след това!? - попита ядосано полицят

-Тя...от очите и... и... и от устата и започна... Имаше толкова много кръв. Съжалявам... Опитахме се да и помогнем. - вече не можех да сдържам сълзите си.

-Дете... Не знам какво се е случило, но явно не сте виновни. Очевидците не твърдят нещо различно... Може да си вървите. - каза съжалително мъжът.                 

По коридорът в районното, Ед и Ребека ме придържаха да не падна. Баща ми, заедно с майката на Едуин и лелята на Ребека изглеждаха доста притеснени, докато ни чакаха отвън. Едуин ме изпрати до колата на баща ми и ми каза, че ще ми звънне веднага щом се прибере.

С баща ми се качихме в колата и през целият път никой не посмя да проговори. Въпреки това усещах огромно напрежение в действията му. Когато пристигнахме у дома влязох в банята и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше подпухнало, гримът размазан, а дрехите ми - целите в кръв... кръвта на Британи. Съблякох ги, захвърляйки ги на земята. Пуснах горещата вода да се стича върху мен. Защо точно аз?! Точно на рожденният ми ден станах свидетел на смъртта й. И защо умря точно след като си го пожелах. Сълзите просто се стичаха. Водата ме е успокои, карайки ме да забравя.

Отворих гардероба си... Рафтовете и шкафовете бяха празни. Къде, за бога, бяха всичките ми дрехи?! Облякох дрехите, които ми бяха оставили на леглото.

-Алиша! Слез долу! - баща ми ме извика

Щом слязох,  видях него и непозната жена стоящи до вратата. Висока, слаба, с тъмно червена коса - вдигната на кок. Беше доста бледа.

-Здравей, Алиша!-каза тя и ми се усмихна

-Татко, къде е сестра ми?!

-Тя е в Чикаго, при баба си. Ние...Аз и тя се местим там.

-Без мен? - бях объркана, коя беше тази и защо се местеха в Чикаго без мен?    

-Ти идваш с мен Алиша, по добре да седнем да го обсъдим. - каза тя преди да  осъзная какво става.       

-Аз ще ви оставя за малко. - каза баща ми.

-Алиша, забелязала ли си нещо странно да се случва напоследък?

-Освен че пред очите ми умря шестнайсет годишно момиче, и аз не можах да й помогна, мисля че не. -казах съркастично, припомняйки си кръвта.                              

-Тя не е умряла просто така - и ти го знаеш.

-Как така? Не, това не е истина... Не е истина.

-Истина е Алиша, ти си виновна, че тя е мъртва.

-Ти си луда. - отсякох рязко.

-Сигурна ли си?

-Да! Абсолютно. - казах напълно сигурна в думите си. 

-Съблечи си тениската.

-Какво?! Ти съвсем не си наред!                                           

-От скоро изпитваш болка в костите,нали? - попита тя.

-Да, но това какво общо има с всичко? - попитах събличайки се.

Тя ме хвана за раменете и ме обърна с гръб към огледалото в коридора. С периферното си зрение видях тънки белези. Това не е възможно. На две места кожата ми е почерняла и загрубаля, образувайки две дупки.

-Ти се променяш, Алиша. Превръщаш се в нещо различно от нормалното. Опасна си и можеш да нараняваш хората, а знам, че не го искаш. Ако не искаш да нараниш семейството и приятелите си, трябва да се научиш да го контролираш. Ще ставаш все по-опасна, затова искам да дойдеш със мен. На едно специално място.                                            

-Какво съм аз?- питах, опитвайки се да преосмисля всичко.

- Ти си различна. Точно като мен.-каза тя и чак сега забелязах тъмно червените и очи.