МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ

Уатпад в депресия

1015 думи

! Предупреждение !

Тук ще засегна теми за депресия, самоубийство, а потресаващо лошите ми опити за поезия ще бъдат достатъчни, за да поискате да не прочетете нищо повече от мен.

Освен това трябва да добавя, че ако анализът ви се струва по-безчувствен, отколкото трябва да е при такива теми, е поради факта, че тук съм изолирала наблюденията от емоциите, за да мога разсъждавам критически.

Нещата са писани от едно дете, което търси внимание - на своите родители, приятели или може би партньор. Коментарите в по голямата си част са отново деца, които се припознават в този токсичен и изкривен образ на депресията. А за други това може да е първият им сблъсък с подобни писания, лични и дълбокозначещи за автора (на мен честно казано ми напомнят на journal entries). И точно тази първа среща може да изгради в младия лесен за манипулиране ум една картина на депресията и подобните състояния, която подтиква към въпросите дали този индивид е достатъчно болен и дали се вписва в шаблона на болестта, който именно е създаден с помощта на такива произведения. Шаблон за едно такова интимно преживяване и уникално препятствие в живота не трябва дори да съществува.

Вероятно контрааргумента на читателя е, че авторът в нито един от случаите не е желал съзнателно да пропагандира единственият и истински образ на нашата господарка - Депресия. Тук съм отворена към дискусия, но според моето “експертно“ мнение е, че тези произведения са недостатъчно художествени и ако не е твърде грубо да твърдя - те са един своеобразен наръчник към начина на живот на депресирания тийнейджър. Всяка глава и напомня или за представяне на ново правило, или преговор на старите, които, ако са усвоени напълно, съставляват съзнанието на един самоуважаващ себе си млад дуумър. 

Нехудожествени, защото ако са поезия, то тя ще е боклучава. Това са опитите на една група младежи да създадат общност от хора с подобни проблеми. Все пак и тази платформа е една социално медия, създадена за да свързва хора с еднакви интереси - към определен жанр, към писането изобщо. Не се противопоставям на този напълно натурален феномен ( хора сме - създаваме общности), но съм ревностно против това розово представяне на състоянието. 

Като за начало - повечето практики са представени твърде общо, без някакъв по-специфичен детайл, който би отличил главите от една творба от тези на някоя друга. В корена си те са изгнили и клиширани, а това не би трябвало да е така. Изкуството не бива да се погребва в грозни, груби клишета.  Най-яркия пример, който изниква в съзнанието ми, е нещо, което Джерард Уей казва още в някъде 2004-5 (може би). Във връзка с уникалните лирики на песните им той признава че групата (My Chemical Romance) винаги са търсили най-оригиналния и уникален начин, по който да представят нещо просто. Това е огромен пропуск в уатпадърските книжки за депресията - да, има хора, които се режем. Но само това ли можеш да ми кажеш? Режа се - боли, но с успокояваща болка. Кръвта тече - червена и гъста. Тревогите ми отминават, докато тя се движи надолу до белите плочки. (извинете ме за жалките опити за поезия) Свръхсимплификацията тук е като инструкциите за конструктор - не всички ще разберат, че можеш да построиш и нещо друго освен дадената на обложката къщурка. Психичните болести се проявяват по безброй много начини, като единствената обща характеристика е болката и страданието, породени от емоционален дисбаланс или други благозвучни термини от областта. 

Нехудожествени, защото те са неприкрито и непокрито общовалидни. Защото те изграждат жалък манифест. Кому е нужен този манифест? Кому е нужно това извращение? Защо ни е да събираме бъдещето на света в тези окови на негативното? Защото е трудно! Защото не можем! Не ви насилвам, но ще ви разкажа една кратка приказка, мислен експеримент, парадокс. Малък ангел стои на ръба на най-високата градска стена и стреля с лъка си право напред. Стрелата му се движи дълго време, но накрая стига втора стена - по-висока от първата. Той повтаря опита си и отново втората му стрела е стигнала до по-висока стена от предишната. А след това и третата! И така до n-тата, до безкрая. Намираш или не смисъл в този парадокс от средновековието поне се замисли какво друго би правил този ангел. По-добре ли би било да застине във времето там долу, на първата стена, и да бездейства?

Вторият детайл е липсата на гротеската. Ако пресъздаваш своето, чуждото или страданието на героя ти, не е ли по логично да покажеш на читателя, че страданието е грозно, вместо да ни караш да си мечтаем да водим същото съществуване. Неприятно изненадващ е дефицитът на грозота в проучените творби. Всички са изрядни и чести откъм неестетичните детайли. След като пиша подобен анализ е време и да вляза в ролята на защитник на уязвимите и противник на депресията, като илюстрирам събития от моя опит.

 Нека наречем състоянието ми - коктейл, а диагнозата -несъществуваща. Вярно е - образът в огледалото е отвратен от моя лик, а аз го избягвам, и се крия в дрехите, които майка ми нарича торби за боклук. Косата ми пада, коленете треперят. Ставите скърцат, а ангелите на смъртта ми пеят. Очите ми са червени от плач, а крайниците са зачервени и морави от сутрин до здрач. А лицето? За него по-добре да не говоря… Благословия за другите е да виждат само воал от сплъстена мазна коса, а не истинския ми вид - подобен и миришещ на планинска коза. Вътрешните ми органи скоро ще спрат. Ах, да бях отишла да даря в банката за кръв!

Не смятам че притежавам качествата да боравя с езика, нито пък с четка, но се надявам, че мога що-годе добре да представям мизерията и мъката, като каквито са.  А те със сигурност са качества, които те превръщат в интересен човек или магнит за желаното внимание. Ти просто ставаш жалкия плужек, който ще бъде обсъждан от хората по два пъти в годината преди трагино (или победоносно?) прекъснеш съществуването си успешно.

Въпреки всичко, което написах досега, трябва да призная, че има някои перли из тази дупка с катран. Те са завършени мисли,а остатъкът са само зародиши на мисли и бързи ескизи на клишето и градската легенда за депресията.  А може би просто аз не разбирам поезията.