Пясък в морето

14 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Искам да изкажа огромните си благодарности на един човек, без който тази глава нямаше да съществува, е поне под този вид.
Благодаря ти, че се отзова когато имах нужда и ме спаси както се казва. Благодаря ти, и за всичкото насърчаване да продължа да пиша bblackkrose!

Обичам ви! хД <3

Даниел-Християн

Клубът беше фрашкан с хора, както всяка друга вечер дотолкова, че нямаше и игла къде да се хвърли. Голямата зала беше пълна, малката и тя, а мъже и нашите момичета влизаха и излизаха от специалната стаичка през пет минути.

- Ммм, може и да успея да те вместя в графика. - ехиден женски кикот се чу и нещо ме накара да се обърна само за да присвия очи. Иван-Асен беше приклещил едно от момичета ни до стената и си гукаха, като той се смееше и беше опасно близко до нея. Свих юмрук, а гневът ми заклокочи и заплашваше всеки момент да изкипи. Смееше се. Негодникът се смееше докато Тияна до скоро беше в болница, а сега беше вкъщи и скърбеше за загубата на нероденото си дете. Дете направено от този нещастник. - Сестрата на Шефа няма ли да ревнува, обаче?

- Че защо да ревнува?

- Мммм, изглежда като да сте заедно. Или ти не си мъж само за една жена?

- Определено не съм мъж за една жена, а и Тияна не е фактор. Не сме заедно.

Не е фактор? Не е фактор? Само това не биваше да казваш!

Лицето ми се изкриви от гняв и виждах червено. Запътих се към него в пълна бойна готовност и ръката ми сама полетя към лицето му. Залитна и докосна разбитата си устна, гледайки ме невярващо докато аз още пръхтях от ярост, но и се чувствах облекчен. Боже, от кога само исках да направя това.

- Какво правиш, бе?

- Ей, лайно! - хванах го яката на коженото яке и го блъснах в стената. - Няма по-жалко леке от теб, знаеш ли това?

- Какво ти става, бе човек? Пусни ме. - процеди през зъби.

- Искаш да знаеш какво ми става? Омръзна ми да гледам как разиграваш Тияна! Ей, това ми става?

- Каква Тияна, бе?

- Каква Тияна? Същата тази Тияна, която от един месец насам не спира да скърби за загубата на детето си, Иване. Вашето дете. - отровата се сипеше от мен, а пъстрите очи ме гледаха втренчено и ужасено. Дори и чеченците не ме бяха гледали така, когато ми бяха в краката и ме молеха да не ги убивам. Пуснах го, а той едва отмести поглед от мен преди да хукне, без да казва нищо.