Пясък в морето

16 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Новата глава вече е факт, след като отново си бях взела малка почивка от писането. Надявам се да не ме намразите, след като я прочетете, но просто така усетих, че трябва да направя.

Обичам ви! хД <3

Тияна

Времето летеше толкова бързо, когато има за какво да живееш. Не усещах тежеста на миналото, нито мислех какво ще се случи. Жвеех сега. В този момент, момент в който бях обичана, целувана, правена щастлива. Напълно бях забравила за всички заплахи които изскачаха от всяка една страна. Тази сутрин не се различаваше по нищо от останалите. Събудих се до Иван, който все още спеше, а аз се възползвах от момента и се загледах в него. Дори спящ, бръчката между веждите му беше дълбока. Моят сърдитко. Протегнах се за да  докосна трапчето, но ръката ми беше хваната на милиметри от лицето му и две лукави, пъстри очи се взряха в моите.

-Спяща мечка не се дразни, Тияна. - дрезгавината в сънения му глас пролича веднага щом проговори.

-Ама си моят мечо. - усмихнах му се невинно и захапах долната си устна.

-Мм, твоя мечо казваш? И от кога, ако мога да попитам? - притисна ме към матрака и потри нос в моя.

-Винаги си бил мой, без значение колко пъти си го отричал, без значение хилядните ти отблъсквания, без значение че избяга. Няколко пъти. Всички преминаваме през пробуждане, осъзнаваме за какво трябва да живеем наистина, за кого да живеем, за кого да бъдем по-добри версии на самите себе си. Ако успях да науча нещо от любовта на родителите ми, както и от тази на Жоро и Мая е, че всеки един ден ни е подарък, който може никога повече да не се повтори.

-Права си и го осъзнавам в каква ситуация сме. Как всичко, което някога си искал може утрешният ден да не същесвува, а загубата му да те промени до основи. Тияна, знам че никога няма да бъда перфектен, нито безгрешен, но осъзнах че не мога да гледам на теб като на приятел от детството. За мен ти си много повече. Искам да прекарам живота си с теб. Искам да направя всичко с теб, а когато краят ми вече е близо да знам че ще си отида от този свят щастлив, че съм те имал в живота си. - В този момент можех само и единствено да мълча, а топлинката която заля цялото ми тяло се превърна в пожар който само Иван-Асен можеше да запали в мен. Огън който не исках никога да затихва. Почувствах как устните му оставиха парливи следи по кожата на шията ми, поели бавно пътя към своята експедиция. Не бързаше, даряваше с целувки местата, които не бяха покрити от плата на пижамата, а веднъж достигнал линията на ластика на панталонките ми, цялото ми тяло се скова. Исках го, но спомена от загубата се появи, отново в най-неподходящият момент.