What I am / Каквато съм

У дома?!

Когато се събудих, стоях в удобно легло, меки завивки и за миг помислих, че всичко е било сън. Тогава го видях - момчето от колата. Беше седнал на стол до леглото и потропваше с крак. Изглежда беше изнервен. Изправих се от леглото и го попитах какво е станало и къде съм.

-Как какво, малката - припадна. Това, това е моята къща и, ами.. моето легло.

Май му беше много забавно, въпреки всичко, което се случи.

-Аз - съжалявам. - И името ми не е „малката", а Кери. - Отговорих троснато.

-Просто Кери?

-Просто Кери.

-Добре тогава. Като гледам няма лесно да се оттърва от теб, поне името ти е лесно и ще го запомня бързо. -Той обаче наистина прекаляваше. -Моето име е Едуард. За сега се справяме много добре с имената - ама какви най-добри приятели бихме били само. - Намигна ми той.

Започнах да се смея. За първи път от 2 дни успях да забравя всичко. Легнах отново на леглото, но смехът не стихваше.

-Какво лошо казах? Не знаех, че съм ти толкова смешен... Та аз съм бил голяма работа. - Е, знаех си, че е самовлюбен, но чак пък толкова...

-О, я стига. Не се възгордявай. Аз просто исках да ти благодаря и когато си спомних всичко, не се сдържах. Сякаш беше някакъв идиотски кошмар, който искам да забравя.

-Виж сега, разбирам, че и ти имаш проблеми и ще се опитам наистина да помогна, но трябва да знаеш, че тук не могат да те открият или поне няма да тръгнат да те търсят. А, и вечерята е готова. Майка ми мисли, че се познаваме от гимназията и гледай да не се издадеш. - Затвори си очите за секунди и после ги отвори отново. - Ии... смятам, че съм много забавен.

-Благодарна съм ти за всичко , но не мога да остана.

-О, напротив. Историята ти ми става много интересна, а и не обичам да ми говорят на въпреки, затова оставаш, а аз приключвам този разговор.

-Да - д-добре, но чия е тази къща? - Съжалих, че му зададох този въпрос.

-Моя, разбира се! Това, че карах такава таратайка , не значи, че си нямам дом, Кери. - Погледна ме той смаян от въпроса.

- Ама ти сериозно ли? Тази къща е.. е виждаш какво имам предвид, а с онази кола, помислих, че.. - Осъзнах, че тонът ми бе леко подигравателен и побързах да се извиня. - Съжалявам, нямах това предвид.

-Няма проблем, но сега не е момент за разговори. По-късно може би ще разбереш всичко.

*

Слизах надолу по стълбите, чиито стъпала бяха наистина много. Трябваше да си призная, че имаше хубава и изискана къща. Изглеждаше поддържана, уютна и... приличаше малко на тази, в която живеех със своето семейство преди. О, да. Те я бяха продали, но не ми казаха защо. Все си мислех, че е било заради пари, но някак нещата не се връзваха, защото тя беше нещо като „семейна къща", която ни бе завещана от родителите на баща ми, а и не бяха толкова затънали, щом можеха да плащат образованието ми в Германия.

Усетих, че пак съм изпаднала в някакво състояние на размисли и побързах да се отърся, понеже бях наистина гладна и не исках да правя лошо впечатление на хората, които дори не ме познаваха, но се бяха погрижили за мен.

Учудващото беше, че явно съм първа. Масата беше доста голяма и очаквах да видя някакво семейство от сорта на „Моите, твоите и нашите".

След по малко от 5 минути видях жена да пристъпва бавно към масата, а зад нея вървеше едно момиче на около 12 години.

Жената ми се усмихна.

-Здравей, мила. Едуард ни каза, че сте били съученици и на нас ще ни бъде приятно да ни погостуваш. Той ни обясни и, че родителите ти са заминали по работа, тъй че няма от какво да се притесняваш. Чувствай се като у дома си. А, за малко да забравя - казвам се Рейчъл, а това е дъщеря ми Ади. -Тя се усмихна мило и после седна на масата.

-Аз, не знам какво да кажа. Толкова сте мили. Благодаря ви за всичко.

В този момент през вратата на кухнята влетя Едуард и... НЕГОВАТА приятелката. Той естествено беше ухилен до уши, а сините му очи и тази къса, явно не достатъчно, но небрежно отметната назад руса коса... О, боже. Какво си мислех. Стегни се, Кери. Стегни се. Колко съм глупава. Беше мил и можехме да бъдем приятели или поне се надявах да можем. Сега вече не бях сама. Може би тези часове, от както го срещнах, бяха най-спокойните и ами.. хубавите в живота ми.

Двамата се настаниха удобно до нас и май никой друг нямаше да дойде, понеже всички започнаха да се хранят.