What I am / Каквато съм

Когато нищо вече не е същото

4 дена по-късно ...

Опитвах се да тичам, колкото мога по-бързо, но силите ми привършваха и знаех, че няма да успея да намеря място, където да се скрия.

Хубавото беше, че познавах района - някога най-добрата ми приятелка живееше тук, а може би още живее. Спомних си, че със заминаването си загърбих своето минало, защото просто исках да започна всичко отначало - нови приятели, ново училище, нов живот.

Завих наляво и се оказах пред един магазин. Да, спомнях си този магазин и знаех, че няма накъде да бягам и място, където да се скрия - пред мен се виждаше само една достатъчно дълга улица и щяха да успеят да ме намерят. В този момент видях кола, май беше някакъв стар модел, който малцина са чували и явно щеше да потегли, а аз нямах какво повече да губя. Та кой ще ме познае с такава таратайка. Дори онези идиоти нямаше да се сетят как съм избягала, а пък и нямах особен избор. Затичах се към колата и се качих. Мъжът, който стоеше на шофьорското място, тоест момчето явно се изненада, но не ме изгони, а започна да се смее. Забелязах, че е доста хубав. Носеше черни дънки и от онези бейзболни якета. И очила РейБан. Позамислих се и честно казано трябва да са ментета. Да караш такава кола и оригинални очила нещо не ми се връзва. Той явно не ме оглеждаше така, както аз него и веднага ме заразпитва:

-Какво искаш, по дяволите? Само тук не бях очаквал да ме намерят! - Каза той и ме погледна с огромна усмивка.

Така и не разбрах какво искаше да каже. Аз? Аз да го търся? Какъв е този човек?! Непозната нахлува в колата му, а той се прави на интересен. За какво ми беше изобщо да влизам тук. Та той за какъв се мислеше. Понечих да излезна, ала чух думите му.

-Почакай, почакай - ще ти дам автограф, но нищо повече.

-Няма нужда, Ваше Величие! - Ухилих се злобно. - Извинявай, но дори не знам кой си. Ако исках автограф щях да навестя Лейди Гага, което май е по-добра идея от това да стоя с теб. Трява ми помощ и говоря абсолютно сериозно. Или запали шибаната си кола и ме закарай възможно най-далеч, или не ми отнемай от времето повече.

Този тип толкова ме дразнеше, а и онези идваха, сигурно вече бяха твърде близо и щяха де ме погнат. Какво ли търсеха? И за какво родителите ми си шушукаха преди да заминат? О, нямах си и на представа какво ще правя.

-Хей, малката, накъде сме, или смяташ да останем тук?

-Оу, ама ти си бил и по-голям, я просто си карай по пътя, а аз ще ти кажа, когато трябва да сляза!

Какво си позволяваш ти, а? Ще ти дам аз една малка. Много ти е широко около врата и си решил да се правиш на интересен. Искаше ми се веднага да сляза от тази кола, но тогава забелязах черния брониран джип, който ме следеше. Ама тези наистина ли не си даваха почивка?!

-Да си карам по пътя, а?

-Моля те, просто побързай! - Чашата вече преля!

-Аз ТЕ моля, кажи ми, че нямаш някакви проблеми с мозъка? Чуваш ли гласове? - Погледна ме и очите му заблещукаха.

Той май наистина не разбираше за какво става въпрос.

-Виждаш ли онази кола зад нас. Тези хора не са ми приятели, вече не са и твои. Ако не натиснеш педала и двамата ще пострадаме, но си нямам и на идея колко точно. И ако още искаш отговор - не чувам никакви гласове, но ти може и да започнеш да чуваш, ако толкова държиш на това.

Погледна в огледалото и явно разбра, че се е забъркал в проблеми от момента, в който влязох в неговата кола. Разтърка челото си с длан и май наистина увеличи скоростта, защото вече не виждах джипа да ни следва.

След 15 минути мълчание той спря колата близо до една изоставена бензиностанция.

-Можеш да ми кажеш какъв е проблемът и да се опитам да помогна или, да си тръгнеш и да не казвам за тази среща на никого.

-Повярвай Ми - всичко е твърде объкано дори за мен. - Никога не се бях чувствала толкова уплашена. -Колкото и да искаш не можеш да помогнеш. Мисля, че мога да се справя сама.

-Сама ли? -Прихна в смях. -Ама моля те. Просто ми разкажи.

Трябваше да тръгна, но не знаех какво да правя след това. Семейството ми ми се беше доверило, а и аз не исках да оплескам всичко и онези бездушни горили да вземат това, което родителите ми толкова пазеха. Реших да му се доверя. Не знам защо, но нещо в него ми се струваше познато и може би .. истинско.

-Аз ... Онези хора искат нещо от родителите ми ... Не знам какво е, но те явно са сигурни, че е в мен. Не мога да ти кажа друго, освен, че те нахлуха у нас така, сякаш познават къщата по-добре от мен самата.

-Това... Иглежда сложно, а родителите ти? - Попита ме тихо, сякаш наистина искаше да помогне. По очите му се четеше съчувствие и вина, че се е държал зле в началото.

-Те казаха, че отиват на почивка, но взеха само една чанта и всичко е много объркано. Благодаря ти, но не искам да те замесвам. Просто нека не казваш на никого за ...

Усетих, че не мога да стоя на краката си, всичко пред очите ми се замъгли и май щях да припадна ...