Конци

3.

На пода съм. Бавно започнах да си отварям очите. Зрението ми беше замъглено, но лека по лека ми се оправи. Не можеше ли тази болка да спре. Ужасно дискомфортно е да лежиш на пода със силно сътресение в главата.

След като прогледнах, видях неговата физиономия пред лицето ми. По лицето му беше изписано притеснение. Изправих се възможно най-бързо и се облегнах на ваната. Причерня ми. Толкова силно си бях ударил главата, че от нея леко шуртеше кръв. Кой по дяволите е той? Или за кой се мисли? Всъщност, аз не знам какво е той. Но важното в случая е, че не халюцинирам. Той наистина стоеше пред мен, а очите му се разширяваха, сякаш ще изкопчат. Косата му започна да се наелекризира.

- Добре ли си? Да ти дам ли студен компрес за главата? Можеш ли да се изправиш?

Зениците ми се разшириха. Той ме заля с толкова много въпроси. Чудех се на кои от моите въпроси той  трябва първо да ми отговори.

- А няма нужда, благодаря.

Той тръгна да се приближи към мен, но аз се дръпнах. За момента не искам той да ме докосва.

- Моля, не се приближавай! - помолих го най-учтиво, като направих жест с дясната си ръка.

По принцип нямам проблем с това хората да ме пипат със и без причина, но този случай беше съвсем различен.
В началото ме погледна объркано, докато не погледна мръсните си дрехите и не започна да ги души. Мисля, че и той имаше проблем с разнасящото се от него благоухание. Тогава той се обърна към мен с думите:

- Заради миризмата е, нали?

- Не че нещо, ама...

- Ъх, знаех си че трябваше да се изкъпя преди да се срещнем - разочаровано ме прекъсна.

Той шегува ли се с мен? Това че е някакъв странен полтъргайст, които решава да се появява пред очите на простосмъртен, не му е първия проблем, но не. Той реши че миризмата която излъчва е. Тук решавам да остана без коментар. Да ти имам ѝ проблемите, който или каквото и да си.

- КАЙ! ВЕЧЕРЯТА Е ГОТОВА!

Майка ми се провика от кухнята. От нея започна да се носи уханието на печени тиквички, ориз със соев сос, печени гъби и свинска пържола.

- Извини ме, но трябва да вървя за вечеря...

- Вечеря! Мога ли да дойда с теб?

От устата му започна да се стича слюнка. Добре, как да му кажа, че не може. Не искам той да слиза със мен долу при наще. Какво ще им обясня? "Хей, ами аз случайно ви доведох някакъв дух на мъртъв тинейджър." Как ви звучи? Ужасно, нали? Ммм да и аз така си помислих.

- С удоволствие, но...

Той си избърса устата. Той се натъжи като чу да казвам но. Започна да ме гледа като кученце, което иска своя кокъл. Донякъде ми стана жал за него. Позамислих се малко и си довърших изречението:

- Но можеш да ме изчакаш в стаята, а аз ще ти донеса вечеря, става ли?

Голяма блага усмивка се изписа върху лицето му.

- Наистина ли?

Поклатих глава в знак на съгласие. Той толкова много се зарадва че ще получи вечеря, че не спираше да ми благодари и тихичко да ръкопляска от щастие. Докато се радваше, аз бавно се изнизах от банята.

- Да, има за какво да си говорим - измърморих аз под носа и затворих вратата.

Набързо облякох някакви дрехи, които стояха отгоре на сака ми.
Слязох долу. Единственото нещо, което в момента ме интересува е онзи, който в момента преспокойно се разхожда в стаята ми.
Трапезата ни, като всички други трапезарии е малка в тясна стая. Милата ми майка седеше унила. Не беше запалила печката и макар че прозорците да бяха затворени, в стаята все още беше студено. Баща ми както обичайно си похапваше сладко, сладко.

А аз риех в чинията като някаква кокошка. Нямах голямо желание да се храня. Мълчанието се наруши, когато майка ми продума.

- Кай, знам че е трудно за теб, но мисля че ще обикнеш града така както ние го обикнахме.

- Не мисля.

Бях твърд в думите си. Знаех си, че ще стане на въпрос за това. Отдавна бях разбрал какво удоволствие е за нея да се поклаща напред-назад на стола и да ми натяква, все в тоя дух. Тя е твърдо убедена, че говоря така само защото това ни е третото преместване за тази година.

- Но Кай...

- Моля да ме извините, но днес предпочитам да се храня в стаята си - изправих се най-демостративно от стола и си взех чинията в ръцете и се запътих към стаята.

Тя тръгна да ме спира, но баща ми я дръпна за ръката и ѝ каза:

- Не го притискай, ще се оправи - и така двамата продължиха да се взират в стълбите, докато аз тепърва трябваше да влизам в ролята на детектив.