Конци

23.

Последните две седмици минаха много бавно и много тежко...

Все още не мога да проумея факта, че родителите ми вече не са част от този свят. Полицията връхлетя вътре, линейката пренесе труповете им за аутопсия, отцепиха къщата за известно време и се наложи да спя при съседите. И на всичко отгоре аз трябваше да организирам погребението им. Всичко се случи за части от секундата.

Родителите ми нямат много живи роднини за това с малка част от парите, които получих от застраховката им живот успях да направя семпло изпращане и ги кремирах.
Преди два дена, полицията ми позволи да се върна в дома си. Всичко бе почистено, но все още можеше да се видят следи от местоположението. Къщата бе потънала в дълбока тишина и лек прах. Сега тук няма никой друг. Само аз и Джо... И наще, който седят върху един от рафтовете в хола.

От аутопсията се разбра, че родителите ми са умрели 2 часа преди да заваря кървавата гледка. И двамата са били застреляни в главата и обезобразени от пистолет 45 калибър. Нямало е отпечатъци на извършителя, нито се е намерило оръжието. И двамата са имали защитни рани, което означава че до последно са се борели за живота си. Също така има и следи от влачене, които са били на майка ми. А по пода е имало кървавите отпечатъци на баща ми. Не искам да си представя какви са били последните им думи. Всъщност мога да разбера, но не искам. Не мисля че психически ще издържа.

То сега като се замисля само в онзи ден се държаха нормално, иначе през цялото време се държаха меко казано неестествено и налудничаво.

Имаше моменти когато гледаха с празен поглед в една точка, без да си говорят и без да се движат. Доста често общуваха несвързано и трудно съставяха изречения, в които да има смисъл. Понякога се блъскаха нарочно по стените и касите на вратите до посиняване. Даже и в аутопсията се посочи тези сини, който са надвишавали шейсет. Причиняваха си нарочно болка като се режеха с бръснарски ножчета, душеха се с въжета и ударяха си шамари един на друг.

Доста често съм виждал в кухнята майка ми да си поставя ръката на котлона и да се залива с кипяща вода. Когато я питах добре ли е, тя винаги ми отговоряше че всичко е наред и че това е било полезно. Баща ми пък след вечерия отвише да лежи на тревата в предния двор и да симулираше епилептични припадъци, които му се сруваха смешни. А с това шега не бива.

Бях толкова зает с Естела и мистериите на Калон, че не успях да помогна на родителите ми, които може би са страдали от някакви психични разстройства. Аз съм виновен. Аз погубих родителите си! Аз поднесох смъртта им на тепсия.

Оказа се, че никога не са имали способности с които да се защитават или използват. А как ли го разбрах това? На първата страница на аутопсията бе написано на мястото на дарба, че липсва. Те за това не са виждали нещата, които аз виждам. Те за това не са подозирали, че в двора ни има гробище на всичките собственици на къщата. И знаете ли кое още по-гадно? Че не само аз и Джо знаем и виждаме гробището... Всички жители на Калон са знаели за съществуването му, само наще не са.

Попитах Джоузеф защо е станало така и той ми каза че и той няма обяснение и че никога не се е случило това. Но дали мога да вярвам на думите му вече не знам. Но знам със сигурност, че в този ден аз не трябваше да излизам. Трябваше да остана. Тогава може би нямаше да се стигне до там.

И мисля, че е крайно време да подложа Джоузеф Тилмор на едни крастосан разпит.