Рубинена кралица

3 Глава

Здравейте, невероятни мои! Имам въпрос към вас, кое е нещото което ви прави щастливи?

Обичам Ви! хД <3

3 Глава - Среща, гняв и още нещо?

Янис

Нямах особено желание да бъда на поредното лъскаво събитие, но нямах особен избор. Още с влизането кича, който повечето наричаха украса се наби в очите ми. Агенцията, която Митос бе наел да работи за него, явно бяха прекалено мекушави, че да го оставят да води парада. Цялата зала приличаше на клоунска гримьорна, но се надявах поне внучка му да оцени всичкия този блясък, без да и' се увреди зрението. Тъкмо поемах една от чашите шампанско, когато влезе - тя. За две години промяната в нея бе видима. Тялото и имаше извивки за които всеки един мъж би паднал в краката и'. Увереността с която ходеше, можеше да накара дори посланика да и' направи път. Въпроса беше, защо е тук? Какво я свързва с Митос? Сутринта бях успял да прегледам камерите и тъкмо бях забравил за нея след като изникна в съзнанието ми два пъти за едно денонощие и бум, отново е тук. Явно не ме беше видяла, защото мина покрай мен, а усмивката и се разшири след като видя внучката на Митос. Любопитството ме изгаряше отвътре и за пръв път бях благодарен, че съм близък на Митос. Хиената имаше навика да взима всичко което харесам, а това не ми се нравеше особено. Един ден просто не издържах и да кажем, че си поговорихме.

-Колко много си порастнала! - гласът и' беше същия. Звънак и изпълнен с живот. - Радвам се, че те виждам Веа. - внучката на Митос я притегли в прегръдка и изведнъж ми се заиска да върна времето назад, когато все още можех да я докосвам и прегръщам.
-Честито! - мислите ми бяха прекъснати от Веа. Видях я как и' подаде торбичката с логото на семейната ни бижутерия и се отдръпна леко.

Веа
-Трябва да те запозная с някого. - каза, а усмивката и' разтегляше цялото лице. - Ела, той е тук. Сигурна съм, че ще си паснете.  - задърпа ме към лице, което мк се стори изключително познато. - Веа, това е Константинос. Семействата ни са изключително близки.

-Ние вече сме се виждали. - гласът му нямаше нищо общо с този, който чух в бижутерията. Пред мен стоеше мъж, създаден изцяло за грях. На светлината на която бяхме застанали, зелените му очи изглеждаха опасни. Обичах опасностите.

-Така е. Виждали сме се. - огледах го отново и без да искам задържах погледа си върху устните му. От няколко дни насам не можех да се контролирам. Двете години, които посветих на сина си ме научиха да живея ден за ден. Да нямам планове за нищо в личен план и да съм на разположение постоянно. Не бях осъзнала кога бяхме останали само двамата, но вече горях. Тялото ми пламтеше под зоркия му поглед.