Рубинена кралица

7 Глава

Здравейте, невероятни мои! Извинявам се за четиримесечното ми отсъствие, но съм тук с нова глава, която се надявам да ви хареса!
Благодаря ти, bblackkrose

Σ'αγαπώ!  <3

7 Глава -  Когато опознаеш душата на любовта си, ще нарисуваш очите и'.

Янис

Мразех тази дата. Мразех я от дъното на душата си. Бяха се минали четири години откакто се бяхме събрали на това място за първи път. И болката не намаляваше. Не знам кой глупак бе казал, че времето лекувало, но в думите му нямаше и капчица истина. Болката не намаляваше, а просто се свикваше с нея. За тези четири години вече бях свикнал, че отворя ли телефона си на него нямаше да видя пропуснато обаждане от майка. Нямаше и да я видя пред печката щом отида я видя. Бяхме притихнали всички, както и в онзи дъждовен ден, в който бях държал най-тежката шепа пръст в живота си и тогава и както и сега, усещах същата тежест в гърдите. В гърлото си имах една огромна топка, която ми пречеше да дишам, но и сега, както и тогава, я усещах до мен. Усещах парфюма ѝ – онзи така характерен цветен и плодов аромат, усещах и допира ѝ. Знаех, че беше до нас в момента. Или си го фантазирах. Май по-скоро си го фантазирах, защото такова нещо като задгробен живот не съществуваше. Ако го имаше, защо тогава поне веднъж не беше дошла да каже „Добре съм, момчета. Сега съм на по-добро място.“ Не ни ли виждаше как се мъчим? Не ни ли обичаше достатъчно, че поне веднъж за тези години да беше дошла да ни види? Стисках в длани дръжката на букета от бели лилии, любимите и' цветя, а снимката върху гранитния камък ми се усмихваше. Само, ако знаеше колко ми е трудно да бъда тук в момента. Радвах се, че брат ми беше минал преди мен. Сега спокойно можех да пусна сълзите, които си позволявах да пролея само тук.

-Липсваш все по-силно, мамо... - прошепнах и внимателно оставих букета в голямата ваза, точно до този от брат ми.

- Не мисля, че ще дойде ден в който болката ни ще спре. Сигурно вече си разбрала, макар че и аз не съм напълно сигурен. Видях я. Държеше дете в ръцете си.- Гърдите ме стягаха, соленият вкус на сълзите бавно полепваше по устните, но товара който носех бе непоносимо тежък. Сигурно беше намерила любовта и щастието. Болеше. За първи път от много време насам се чувствах толкова зле. Рядко позволявах на подобни емоции да завладяват съзнанието ми.Трябваше да се променя, да бъда по-добър и да поправя нещата. Трябваше да разбера истината, колкото и грозна да беше тя. Докоснах с устните си върховете на пръстите си и нежно ги допрях до снимката. -Обещавам ти, мамо, ще подредя живота си и ще благодаря всеки ден за дарът, който съдбата ми е изпратила. - Избърсах вече засъхналите сълзи и тръгнах към колата. Нямах повече време за губене. Истината ми трябваше сега.