Космически ангел

Десета глава

Андра получаваше излиянията на Лита на малко порции, тъй като доста често тийнейджърката се изморяваше и имаше нужда от почивка и дори бърза дрямка поради космическата болест.

От това, което беше научила до момента, беше, че един от законите на планетата включваше използването на детския труд в производствената индустрия, който, разбира се, включваше „доброволното" предаване на деца, навършили дванадесетгодишна възраст в ръцете на фабриките, които се превръщаха в техни постоянни работни места и нови домове. Интересното беше, че фабриките на „Зет Роботикс" на Земята бяха пример за класа в производството – огромни, чисти, лъскави, модерни и с персонал, преминал специалон обучение. На Нептун обаче нещата стояха другояче. Производствените сгради бяха пълна противополжност във всяко едно отношение, като се предполагаше, че причината беше, защото там се опризвеждаха андроиди от по-стари модели и по-нисък клас.

– Когато ме отнеха от нашите и ме бутнаха в камиона с останалите ми връстници от моя жилищен район, не знаех, че повече никога няма да се върна вкъщи – продължи да споделя Лита, след като се беше пробудила и беше ипълнила успешно обичайния си ритуал, включващ оплакване и псувни, насочени към движението на кораба. – Тънехме в бедност и домът ни на външен вид не беше първа прелест, но не можехме да си позволим повече. Майка ми и баща ми често бяха нещастни и скандалите помежду им бяха ежедневие, но в мига, в който стъпах във фабриката, осъзнах колко бих дала да прекарам още един ден у дома заедно с неугледните си родители. Това обаче вече нямаше как да се случи, тъй като бях просто поредната собственост на власта, просто един предмет.

Да отделиш едно дете от семейството му на толкова ранна възраст можеше да се смята за престъпление. На Нептун обаче това предсатвляваше обичайна практика, която беше толкова широкоразпространена, че поколения наред вече я смятаха за напълно естествена. Деца се раждаха и отглеждаха с мисълта, че с тях имаш ограничено време от дванадесет години, през които да успееш да го подготвиш за момента, в който то ще бъде задължено да напусне бащиния покрив и да продаде труда си на индустрията.

– Работното време продължаваше по осемнадесет часа без право на почивен ден и всичко това за една мизерна заплата, която дори не стигаше за неща от първа необходимост.

– Затова ли си извършвала кражби? – попита Андра, досещайки се за това какво беше прочела за Лита, докато се беше запознавала с нея от данните ѝ в Системата на гражданите.