Електричество по тялото (Electricity in corpore)

Истината?

"Сферата ще избухне и ще убие всички в града" сега това беше единствената ми мисъл. Каквото и да имаше в капсулите трябваше да го изкарам, за да спра потока енергия към кълбото, защото то вече беше започнало леко да се пропуква. Опитах всичко, което ми дойде на ума, включително и моите суперсили, но беше безуспешно, стъклените капсули не се чупеха. Инстинктът в мен усети, че навън вече се съмва, а това означаваше, че мога да се прибера в града и да предупредя хората, че в пещерата има бомба със закъснител. Тръгнах към изхода и точно, когато излязох от пещерата Райджу формата ми изчезна, а аз съвсем бях забравила за нея. Тичах с всички сили към града, пристигнах до дома си и нахлух вътре без даже да сваля калните си обувки. Майка ми стоеше в хола с телефон в ръка и изглеждаше доста разтревожена.

—Мамо, трябва да... трябва... да ти кажа нещо много важно!
—Виолет, скъпа, къде беше? Тази нощ не се прибра и умрях от притеснение, баща ти отиде да те търси.
—Не, мамо, слушай ме! Ти, татко и всички в града сте в опасност.
—За какво говориш, миличка? - попита майка ми, а изражението на лицето й се промени, сега изглеждаше още по-притеснена.
—Мамо, пещерата под града... там има нещо, не знам какво е, но... има кръг, тоест сфера и в нея има много много ток и ако тя избухне всички в града ще умрем.
—Не, Виолет, спри да говориш глупости!
—Не, мамо, аз го видях, ела и ще ти покажа!
—Млъкни, Виолет, въобразяваш си!
—Нека да ти...

Изведнъж майка ми стана сериозна, приближи се към мен и ми удари изключително силен шамар в лицето, а тя никога не го беше правила преди. Очите ми се напълниха и сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Какво ли толкова лошо бях казала, че да се достигне до това?

—Дъще, ти си луда.
—Не, аз...
—Виолет, знам за суперсилите ти, че привличаш ток и разни други глупости. Баща ти също знае. Следим състоянието ти от месец и установихме, че започва да става все по-лошо и по-лошо. Даже и лекарствата, които слагам тайно в напитките ти вече не помагат. Ти си въобразяваш най-различни неща, даже измисли, че са те давали по новините. Затова с баща ти взехме решение да те настаним в психиатрична клиника. И сега ще те заключа в стаята ти и няма да те пусна, докато не дойде медицинският персонал да те вземе.
—Не, не съм луда, мамо!

Избутах майка ми, докато тя се опитваше да ми хване ръцете. Не й вярвах, тя даже нямаше желание да ме изслуша и да дойде да й покажа, че наистина в пещерата има "бомба". Излязох от вкъщи и започнах да тичам. Не знаех къде да отида, но трябваше да се скрия някъде, не можех да отида в лудница при положение, че бях в добро психическо състояние, или не бях? Навлязох в гората и отидох на едно добре познато за мен място. Седнах на един камък и започнах да плача. Бях в задънена улица, първо: исках да спася града, второ: оказа се, че съм луда и трето: никой няма да ми повярва, а и няма към кого да се обърна. Сега в момента исках само и единствено да умра.

—Миличка...
—Татко, какво правиш тук и как ме намери?

Избърсах сълзите си и почувствах някакво облекчение, когато видях баща си. Той винаги беше усмихнат, сега също. Винаги беше спокоен и ме изслушваше без значение колко тъпи неща му разказвах. Татко седна на камъка до мен и ми каза:

—Как няма да те намеря?! Все пак това е нашето тайно място, но няма значение къде сме сега. Може ли просто да поговорим?
—Да.
—Майка ти се обади и ми разказа какво се е случило. Каза ми и за пещерата.
—Не съм луда, татко, не искам да ходя в лудница.
—Виж, скъпа, искаш ли да отидем до пещерата и да ми покажеш какво си видяла? Все пак, ако там има нещо, което заплашва града и ти ни спасиш, няма как да вкараме нашият герой в лудница, нали?
—Значи ли това, че ми вярваш?
—Виолет, готов съм на всичко, за да може ти да си добре.

Баща ми се изправи и ми помогна да стана. Сега усещам голяма топлина в сърцето си и се радвам, че той е мой родител. Но най-вече бях щастлива, че ще докажа, че не съм луда. Докато вървяхме към пещерата си припомняхме разни спомени от детството ми и се смяхме много, но ето, че стигнахме и дойде моментът на истината.

—Това ли е мястото, Виолет?
—Да, сега трябва да влезем вътре, има само една пътека, така че няма да се изгубим.

Баща ми извади телефона си и включи фенерчето. Сърцето ми се сви изведнъж и започна да тупти ужасно силно. Тръгнахме по пътеката и скоро стигнахме до залата, но когато влязохме беше празно, нямаше абсолютно никаква следа от това, което бях видяла преди по-малко от два часа.