Електричество по тялото (Electricity in corpore)

Моят нов дом

Беше празно! Нямаше никаква следа от капсулите и от сферата, но аз съм сигурна, че не съм луда и, че всичко беше реално. Най-вероятно някой ме е видял, че влизам тук и е преместил всичко и този някой има ужасно голяма сила. Тези 3 капсули, които видях бяха бронирани и сигурно едната е тежала по 500 килограма и е невъзможно обикновено човешко същество да ги премести за по малко от 2 часа. Не са били и Райджу, защото аз имам тяхната сила, но не мога да вдигам супер тежки неща. Подозирам, че има и друга раса освен Човешката и тази на Райджу.
Не, не трябваше да обмислям всичко точно сега, а трябваше да обясня на баща ми, защото той стоеше и се взираше в мен. Искаше да му отговоря на въпросите, чиито отговори не знаех. Нямаше смисъл и да повтарям, че наистина съм видяла нещо и, че не съм луда, защото така щях да разгневя родителите си още повече, затова реших да взема най-правилното решение за всички.

—Татко, мама ми сподели, че сте искали да ме настаните в психиатрична клиника и аз съм съгласна да отида.
—Чакай малко Виолет - баща ми беше доста изненадан - защо се съгласи толкова бързо, няма ли да кажеш нещо, с което да се защитиш?!
—Ами аз искам да сключим сделка, ще отида да се лекувам и ще остана, докато докторите кажат, че съм здрава, но ако и след това продължавам да твърдя, че всичко това е било истина, искам ти и мама да ми повярвате. Съгласен?

Без даже и да се колебае баща ми прие предложението. Когато се прибрахме нещата ми бяха готови и направо потеглихме към лудницата. По принцип трябваше да съм притеснена, но аз не мислех за това. Опитвах се да намеря някакви улики и да разреша тази мистерия, но тя ставаше все по-заплетена. Сърцето ми не издържаше.

След няколко часа пристигнахме по средата на нищото и пред нас се издигаше просто една бяла сграда с надпис "Психиатрична клиника", която беше обградена с висока черна ограда и решетъчна огромна врата. Беше облачно и това предаваше още по-зловещ вид на лудницата. Скоро от сградата излязоха две жени и поеха багажа ми казаха, че ще го проверят за неща, с които бих се наранила. След тях дойде и мъж облечен в костюм, усмихна ми се и ми каза:

—Добре дошла в нашата клиника, Виолет! Аз съм доктор Сато и съм главният лекар. За съжаление с теб няма да се виждаме много, тъй като аз се занимавам с други пациенти, но съм назначил най-добрите ми колеги да се занимават с теб и ще се погрижим да се чувстваш добре. А сега ще те помоля да свалиш връзките на обувките си и колана на панталона, както и други подобни неща, които имаш.

Свалих връзките и колана си и ги подадох на медицинската сестра, която стоеше до мен. Посегнах да сваля и колието си с виолетов диамант, но доктор Сато ме спря:

—Виолет, недей сваляй колието си, моля те, нека да остане на теб!

Това колие ми е било сложено още откакто съм се родила. Майка ми цял живот ми е повтаряла, че за нищо на света не трябва да го свалям, затова до сега нито дори за една секунда не съм го сваляла. И родителите ми носят същите виолетови диаманти. Казват, че това са редки скъпоценни камъни и са предавани от поколение на поколение. И сега бях щастлива, че нещо толкова ценно ще остане с мен. Прегърнах мама и татко за последно и се отправих към моя нов дом или по-точно към моя нов ад.