Електричество по тялото (Electricity in corpore)

Изабел

Започнах да събирам багажа си. Най-накрая щях да напусна това ужасно място, което уж трябваше да ми помогне, а всъщност ми остави огромна психическа травма. Очите ми се напълниха със сълзи и изведнъж си спомних абсолютно всичко, което ми причиниха тук. Но поне това доказва, че аз наистина притежавам някакви способности и може би тези психиатри... тоест тези чудовища искаха да научат повече за Райджу формата. Дали беше редно да кажа на родителите си? Може би не, защото така трябваше и да призная, че не съм вземала лекарствата последните 5 месеца. Потърках лицето си с ръце. Започнах да забелязвам скритите камери и микрофони, след като спрях да пия хапчетата. Боже, ами ако наистина съм се била излекувала и преди 5 месеца пак съм започнала да си въобразявам? Мислите ми бяха прекъснати от почукването на вратата.

– Влез! - казах.

– Виолет - беше една от медицинските сестри, усмивката и беше успокоителна и топла - родителите ти са тук. Нека да взема багажа ти.

Подадох чантата си на сестрата и тръгнах към изхода. Беше ми трудно да повярвам, че напускам това място. Мислех, че никога няма да дойде времето да си тръгна от този ад. Отворих входната врата и очите ми веднага се спряха върху усмихнатите лица на родителите ми. Горките мама и татко, бяха същите като преди, но изпуснах цели 2 години с тях. Сълзите, които така усърдно се опитвах да задържа вече започнаха да се стичат по лицето ми. Затичах се към тях и прегърнах едновременно двамата.

– Липсвахте ми, ужасно много ми липсвахте.

– И ти на нас, Виолет - каза майка и погали косата ми - но сега вече си добре и никога повече няма да се разделяме.

– Да тръгваме, скъпа. - усмихна се баща ми - Поканихме съучениците ти вкъщи. Те бяха изключително щастливи, че се връщаш. Но те мислят, че си се преместила в друго училище, не знаят за психиатричната клиника. Така че няма от какво да се срамуваш, нали?

– Да, татко.

Освободих ги от прегръдката си и се отдръпнах. Погледа ми веднага се спря върху колиетата с виолетов диамант около вратовете им. Аз нося моето от дете, но никога не съм задавала въпроси какво символизира диаманта, просто се бях примирила, че е семейна ценност. Но защо онези доктори и медицински сестри имаха същите? Трябваше да продължа да търся отговори на въпросите, за да мога най-после да заживея спокойно. Избутах притеснението настрани от ума си и се усмихнах. Качихме се в колата и през целият път към вкъщи прегръщах силно майка ми и плачех. След няколко часа най-накрая се прибрах. Моят стар дом, най-любимото място на света. Съучениците ми вече бяха пристигнали. Посрещнаха ме с широки усмивки. Никога не съм била близка с тях и ги игнорирах през повечето време, но сега съм щастлива, че са тук, защото имах нужда да съм заобиколена от познати лица. Всички започнаха да разказват истории, които са се случили в училище, докато съм отсъствала. Смеех се истински и от сърце, така както не предполагах, че мога да се смея след ада, който преживях. Дори за момент бях забравила случилото се. Може би така беше най-добре, да се постарая да забравя и игнорирам всичко, просто да живея един нормален живот. И точно така смятах да направя.

След няколко часа изпратих приятелите си и тръгнах към спалнята ми. Вече бях твърдо решена да оставя всичко в миналото. Отворих вратата на стаята и видях момичето седящо на леглото. Беше Изабел съученичката, с която седяхме на един чин.

– Изабел? Не знаех, че си тук. Всичко наред ли е?

– Виолет, извини ме, че те притеснявам, но искам да ти споделя нещо. Ние не сме говорили с теб много, но от това, което знам за теб е, че можеш да пазиш тайни.

Седнах на леглото до Изабел и я погледнах. Лицето ѝ беше пребледняло и тялото ѝ трепереше леко.

– Слушам те - казах.

– Обещай, че няма да ми се смееш!

Изабел се оплакваше винаги за незначителни неща, но този път изглеждаше сериозна.

– Обещавам да не се смея.

– Преди около месец - Изабел въздъхна тежко - бях на разходка в гората и изведнъж от нищото се появи бяла светлина и... и... там имаше две чудовища... изглеждаха като кучета, но по форма бяха като човек. Те сякаш изпуснаха нещо, не можех да го видя, но знаех, че е там и го взех. По допир имаше формата на пръстен.

Цялото ми тяло се разтрепери, въздуха ми спря и едвам преглъщах. Същото, същото каквото бях преживяла аз, абсолютно същото. Историята ѝ не можеше да е вярна, не исках да повярвам на това, което чух. Най-накрая имах свидетел, че всичко е било истина. Но сега отказвах да повярвам, не знам защо, но сякаш исках случилото се да е просто една измислица. Не беше възможно и Изабел да е видяла същото. Може би родителите ми я бяха убедили да ми каже това, за да се уверят, че напълно съм забравила и съм се отдалечила от тези глупости. Погледнах момичето в очите и казах:

– Сигурно си сънувала, Изабел. Такива неща не съществуват.

– Да, да права си. Сигурно прекалено много съм се уплашила от този сън и... няма значение. Лека вечер, Виолет!

Изабел се изправи и си тръгна. Дори и не успях да я изпратя. Може би я нараних, че не ѝ повярвах, но ако родителите ми я бяха убедили да каже това значи нямаше защо да се тревожа. Опитах се да забравя разговора ни, но не се получаваше. Часовете минаваха, а въпросите в главата ми се трупаха и тогава осъзнах нещо, което не бях забелязала преди. Майка ми и баща ми знаеха за Райджу и другите ми глупости, но не бях споделила на никого за невидимият пръстен, който бях намерила. Така че, ако Изабел не го беше преживяла нямаше откъде да знае. Трябваше да говоря с нея, да ѝ кажа, че е истинско и да я подкрепя. Свалих пижамата си и бързо се преоблякох. Слязох долу и започнах да се обувам, когато майка ми се приближи към мен.

– Виолет, къде отиваш?

– Отивам да посетя съученичката си Изабел.

– Миличка, не мисля, че е редно да ходиш на гробищата в 10 часа вечерта.

– Гробищата? - кръвта ми замръзна и тялото ми се вледени.

– Скъпа, не помниш ли?! Изабел почина още, когато бяхте във втори клас.