Електричество по тялото (Electricity in corpore)

Не съм луда

За пореден път вървя по зловещия бял коридор на психиатричната клиника. Вече мога даже да се движа из сградата със затворени очи - така става, когато си на едно и също място за 2 години без да го напускаш дори и за миг. Да, точно така, минаха цели 2 години откакто ме настаниха в тази лудница. През това време нямах никакъв достъп до външния свят, не можех да се обаждам на родителите ми, те не можеха да идват на посещение, беше ми забранено да гледам телевизия, не можех да излизам на разходки в градината. Единствената позволена разходка беше из коридорите на клиниката. Сега вървя към кабинета на главния лекар, защото според психиатрите, които се занимаваха с мен, вече съм напълно излекувана и трябва да говоря с доктор Сато и ако той прецени, че съм напълно добре ще ми позволи да се върна отново вкъщи. Вече сме пред кабинета и медицинската сестра почуква на врата. След като получих разрешение влязох вътре и лекарят ми се усмихна.

–Здравей, Виолет, отдавна не сме се виждали. Мисля, че минаха 2 години откакто се видяхме за първи път, преди беше дете, а сега вече си жена. Аз съм доктор Сато, надявам се, че ме помниш.

–Да, помня Ви.

Настаних се на стола срещу доктора и започнах внимателно да слушам това, което ми казва.

–Сега слушай инструкциите ми много внимателно, затвори си очите и притисни палеца към показалеца си и на двете ръце, докато започнеш да усещаш леко пулсиране, после поеми дълбоко въздух през носа, задръж го за 5 секунди и издишай бавно през устата - гласът му беше изключително успокояващ - това трябва да ти помогне до известна степен с преодоляването на притеснението. Погледнах изследванията ти и изглежда, че всичко е наред. Сега ще ти задам няколко въпроса и искам да ми отговаряш честно, а аз след това ще преценя дали можеш да се прибереш вкъщи. Готова ли си за въпросите?

–Да.

–Преди време твърдеше, че имаш суперсили и че привличаш електричество. Това така ли все още?

–Не, аз никога не съм имала такава способност.

–Добре. Преди време си била в пещера и си видяла 3 огромни капсули и някаква сфера, която щяла да избухне. Това истинско ли беше, Виолет?

–Не, бях си измислила всичко.

–Когато си придобила суперсилите си, си била в гората. Какво се случи там?

–Нищо, аз не съм ходила точно тогава в гората, а цял ден бях вкъщи и писах в дневника си как ходя в гората, намирам част от метеорит и от него извличам свръхчовешки способности.

–Спомняш ли си как започна всичко? - докторът ме погледна така все едно от този въпрос зависеше животът ми.

–Бях на кино и там гледах филм за човек, който притежава суперсили, хареса ми идеята и започнах да си въобразявам, че и аз съм специална и дотолкова бях повярвала на въображението си, че започнах да бъркам илюзията с реалния свят, докато накрая спрях да ги различавам. Аз бях луда, но вече не съм.

–Много добре, Виолет, изглежда, че лечението е минало перфектно и сега си напълно излекувана и можеш да се прибереш. Ще звънна на родителите ти да дойдат да те вземат, а ти през това време приготви багажа си.

Станах от стола и благодарих на лекаря. Тръгнах към стаята си. Година и 7 месеца лечението ми вървеше добре, докато един ден не забелязах, че нямам никакви спомени от психиатричните сеанси и то от абсолютно нито един сеанс. Реших да съм по-наблюдателна и да разбера защо се случва така. Преди 5 месеца спрях да пия хапчетата си. Преструвах се, че ги поглъщам, но ги криех в устата си, после докато си миех зъбите, ги разтварях с вода и ги изплювах незабелязано. Чак тогава започнах да си припомням всичко. През тази 1 година и 7 месеца нито веднъж не съм се срещала с психиатър. Всички тук бяха някакви учени и изследователи, които правеха най-различни експерименти върху мен. Доктор Сато ме излъга, че не сме се виждали 2 години, защото той всеки ден присъстваше на експериментите, просто наблюдаваше и записваше. Беше ужасяващо, източваха кръвта ми, превръщаха ме някак в Райджу форма и режеха плътта ми и правеха още куп страшни неща с мен. После забелязах, че аз съм единственият пациент в тази клиника, забелязах камерите в стаята ми и в банята ми. Беше ужасно страшно за мен да знам, че ме наблюдават 24/7, а аз да се правя, че не знам. Беше ми изключително трудно да не поглеждам към скритите камери. Едвам заспивах и едвам се къпех, докато знаех, че ме гледат, но не трябваше да се издавам, че знам. Исках да видя какво ще постигат след всичко това, исках да разбера кои са тези хора и каква е целта им. Всеки ден ми правеха някаква хипноза и ми казваха следното: "Няма да помниш нищо от случилото се, нищо не си видяла в гората, всичко това си го измислила, след като си гледала филм със супергерой. Не си видяла нищо в пещерата, всичко е било плод на твоето въображение". Другото странно нещо е, че аз нося колие с виолетов диамант, майка ми и баща ми също носят, и най-голямо впечатление ми направи, че абсолютно всички в тази психиатрия носеха същите виолетови диаманти. Изглежда, че колието ми не е било семейна ценност, както твърдеше майка ми, а нещо друго. Каквото и да се случваше, родителите ми също бяха замесени щом и те носят такива диаманти, но ако са в опасност аз ще ги защитя без значение какво ще ми струва. Но най-важното нещо за мен е, че се убедих, че никога не съм била луда.