Електричество по тялото (Electricity in corpore)

Не вярвай

"Изабел почина още, когато бяхте във втори клас" бяха единствените думи, които се въртяха в главата ми. Замръзнах на място, все едно времето спря и всичко престана да съществува, даже не осъзнавах колко силно стисках обувката в ръката си, която се готвех да обуя. Тялото ми трепереше, усещах студените тръпки, които се стичаха по гърба ми. Не можеше да е истина. Как е възможно? Преди да ме вкарат в психиатрията аз седях с Изабел на един чин и я познавах само от година, а сега майка ми твърдеше, че сме се познавали с Изабел, когато сме били деца. Но защо нямам спомен за това? Защо не си спомням, че сме били приятелки? И как е умряла? С нея седяхме в училище една до друга, даже сме си говорили. Значи не само, че съм си била измислила всичко за Райджу, ами съм говорила и с духове, имала съм въображаема приятелка. Боже, аз наистина съм луда! Усещах, че майка ми ме гледа с тревога, най-вероятно бях пребледняла. Не можех да ѝ кажа, че виждам и говоря с мъртвата позната, така пак щяха да ме вкарат в онова отвратително място. Постарах се да преглътна паниката и погледнах към майка ми.

– Да, мамо, спомням си, че тя загина. Просто се сетих за нея и... тя ми липсва. Исках да оставя цветя на гроба ѝ.

– Ооо, миличка - майка ме погали по лицето и очите ѝ се напълниха със сълзи - нека да го оставим за утре, ще отидем двете заедно. Искаш ли?

– Да, мамо - отвърнах и я прегърнах силно - ще се радвам да си до мен.

Отдръпнах се майка и се насочих тихо към стаята си. Седнах на леглото и просто мислех. Ами ако всъщност Изабел не е мъртва и това е само някакъв тест от родителите ми, за да ме проверят дали все още не съм добре? Взех телефона си, който не беше използван от 2 години, и започнах да разглеждам контактите и историята с обаждания с цел да видя номера на Изабел, но го нямаше. Ами ако някой го беше изтрил? Ами ако и в стаята ми бяха сложени камери и наблюдаваха какво правя? Сигурно са ме видели да говоря с Изабел... не, видели са ме, че говоря на някой, който въобще не е бил тук. Усещах, че започвам да ставам параноична. Цяла психиатрична клиника с може би около 40 човека персонал и самите ми родители твърдяха, че съм луда и откачените ми действия, параноята и събитията го доказваха. А аз продължавах да се съпротивлявам и да отричам, точно както би постъпил един човек с психически проблеми. Исках да имам спокоен и щастлив живот, но ако продължавах в същия дух това нямаше как да се случи. Бях решена да направя това, което не смятах да сторя. Изправих се, отворих нощното шкафче и извадих лекарствата, които ми изписа доктор Сато. Взех по едно от всяка таблетка и ги погълнах. Тук слагам края на всички глупости и продължавам смело напред. Дори и да е имало поне грам истина във всичко, което се случи, бях готова да го забравя за мое добро.

На сутринта аз и майка ми посетихме гроба на Изабел и оставихме цветя. Разбира се, все още ми беше странно защо не си спомням нищо за нашето детство заедно. Затова по-късно през деня реших да се свържа с доктор Сато и да споделя проблема си, че имам загубени спомени. Той каза, че тази загуба на памет е временна и скоро трябва да си припомня всичко. Обясни, че по време на лечението докторите са се стараели да ми помогнат да забравя най-лошите моменти от живота ми с цел да се фокусирам напълно към това да защитя здравият си разум, който е бил заключен някъде на дълбоко в мен и аз съм отказвала да го слушам. Думите на Сато ми се сториха напълно логични, а и той все пак беше професионалист и реших да му се доверя напълно.

Дните минаваха, изминаха месеци. Аз вземах лекарствата и се чувствах прекрасно. Вече успях да повярвам, че не съм била добре преди. Даже си спомних смъртта на Изабел. Бяхме на пикник със семействата ни, когато тя се покатери на едно дърво и падна от високо. Болката, която изпитвах от спомена беше жестока, но успях да я преодолея. Последният един месец беше успешен за мен. Успях да намеря приятели, с тях се забавлявам всеки ден. Живота ми вече е пълноценен и всичко остана назад във времето.

Лежах си в леглото ми и пишех с приятелка. Вече беше след полунощ, клепачите ми натежаваха. Оставих телефона си и започнах да се унасям, когато изведнъж цялата ми стая се освети с изключително силна светлина само за секунди и отново стана тъмно. Отворих очи, в тъмнината не виждах, но под лунната светлина идваща от прозореца успях да забележа силует на Райджу. То се приближи и ме хвана за ръката.

– Райто - гласът беше мъжки - чуй ме внимателно, каквото и да става, каквото и да ти казват не вярвай на родителите си.

Мъжът ме хвана здраво за раменете и ме разтърси.

– Разбра ли, Райто? Не вярвай на родителите ти. Недей! Недей! Ако искаш да ме намериш, използвай Райджу способностите си.

Отново се появи бяла светлина и аз се събудих. Случи се по същият начин, както когато попаднах за първи път във Виолетовият град, когато бях в гората. Вече беше сутрин и слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца. Цялото ми тяло беше в пот, изпитвах изключително голям страх, какъвто никога преди. Зрението ми беше замъглено и реших да потъркам очите си и забелязах черен надпис на лявата ми длан. Присвих очи и ясно прочетох думите на ръката си: "Не вярвай на родителите ти".