Зад маската

Одокуро

Хванах жената за косата и я завлякох към моя замък построен върху труповете на милионите хора, които съм убил тук. Тя не можеше да приеме мисълта, че ще стане част от тези мъртви тела и започна да пищи още по-силно, гласните ѝ струни чак се разкъсваха и започна да плюе кръв.

– Господин шофьор, моля те, спаси ме, моля те, не ме оставяй в неговите ръце - думите ѝ ме разсмиваха.

– Жено, този шофьор е по-уплашен и от теб, защо си мислиш, че ще ти помогне?

Хванах лицето ѝ с ръка, исках да я накарам да ме гледа по начина, по който ме гледаше в клуба, но сега държеше очите си затворени и нямаше смелост да погледне ужасяващото ми лице. Вече не бях красив и привлекателен, а просто един кървав скелет облечен в костюм. Колкото повече хора убивах и изяждах, толкова по-голям ставах от техните кости. От 1000 години насам убивам и съм се превърнал в огромно чудовище и след всяка следваща жертва ставам все по-жесток и желанието ми за измъчване на тези жалки същества се увеличава. Преди 1000 години бях едно обикновено дете, което беше изпълнено с гняв и мразеше всичко. Мразех невинността на родителите ми и ги убих без да изпитвам грам съжаление или болка. И така успях да се превърна в жестокото същество наречено Одокуро. Това не е никакво проклятие, това е същността, която аз сам създадох след цялата жестокост и омраза, която изпитвам. Одокуро е част от мен, аз съм него и не мога да живея без него. 10 века убивам без да спирам и изградих замъка си от човешки кости. Но дори и след толкова много време, аз не съм се наситил и искам още и още и още. Аз съм дявола сега, кошмара на всички противни нисши създания. Болката, плача и страха на хората са щастието за мен. Не, че мога да изпитвам такива отвратителни чувства като любов и щастие, по-скоро изпитвам удоволствие.
Вниманието ми се върна отново към отвратителното същество в краката ми, което ме молеше да я пусна. Харесваше ми страха ѝ, очаквах да е по-смела, но тя се излагаше. Вкарах я вътре в замъка ми и я завързах върху масата. Тя се гърчеше от ужас, чувах как сърцето ѝ бие. Едвам успяваше да си поеме дъх. Погалих я по челото и косата, взех нежно ръката ѝ в своята и започнах да чупя пръстите ѝ един по един. Начинът, по който крещеше ме караше да се смея. Жената беше на ръба и след втория счупен пръст спря да мърда. Хванах я за раменете и разтърсих тялото ѝ:

– Ей, жено, събуди се - ударих ѝ силен шамар - ей, събуди се. Скучна си така, нали ми обеща, че ще ми подариш прекрасна нощ.

Бях разочарован, нямаше смисъл да я карам да се събуди, сърцето ѝ вече се беше пръснало от ужаса. Въпреки, че вече не изпитвах удоволствие поне имах храна, за да заситя глада си. Впих зъби във врата и започнах да разкъсвам плътта ѝ. Когато приключих с вечерята си, всичко беше изцапано с кръв и трупа трябваше да се изхвърли. Изкрещях ядосано:

– Момичета, елате да почистите - никой не се обади и никой не дойде.
Бях раздразнен и изключително много ядосан, защото жертвата ми не крещеше и не плачеше достатъчно, а сега и момичетата не идваха да почистят. Извиках:

– Юзу, ела тук веднага!

Юзу влезе в стаята, падна в краката ми и каза:

– Какво желаете, Кралю? - Юзу е единствената жена, която запазих жива понеже само тя ми се отдаде напълно и изпълнява всичките ми заповеди без значение колко жестоки са те.

– Къде са прислужниците? - попитах.

– Вие снощи ги убихте всички, Кралю, те бяха удостоени с вашата жестокост. - тя продължаваше да е в краката ми.

– Права си. Юзу, имам задача за теб. Намери ми нова прислужница, гледай да е някоя невинна и с чисто сърце, за да се забавлявам повече. Предложи ѝ, ако трябва и пари, за да дойде. Аз отивам да търся нова жертва, тая пукна прекалено бързо.

– Както наредите, Кралю!

Излязох от стаята, върнах си отново човешкото лице, смених кървавият костюм с нов, сложих огромно количество парфюм и излязох да търся поредното жалко същество.