Дъхът на смъртта

Скокът

Георги дръпна спусъка и уцели фигурата точно между очите. Тя не падна, а вместо това се вдигна облак фини прашинки и зейна дупка в прозореца отзад. Групичката влезе вътре и забеляза, че фигурата е просто модел на човешката анатомия, вече на застрелян в главата човек.

- Защо стреля? - попита Шабан.

- Ами бях стресиран и просто действах.

Стаята беше изненадващо малка. В нея имаше един диван, библиотека пълна с папки и бюро с компютър. На стената бяха окачени десетината дипломи на директора.

Шабан застана зад бюрото и натисна няколко копчета на клавиатурата. Екранът светна, но за жалост поиска парола.

- Ех, как не се сетихме за това? - каза той и удари бюрото с ръка.

- Какво ще правим ся? - попита Жана.

- Да не се отчайваме още, може да е записана някъде - отвърна ѝ Яна.

Тримата се разделиха и започнаха да претърсват малкото помещение. Докато го правеха, Шабан каза на Георги:

- Искаш ли да знаеш къде съм виждал мъртъв човек преди... - всички секнаха движението си за секунда, преди да продължат.

- Виж, не е нужно. Извинявай, че избухнах.

- Нужно е - рече той. - Не съм го казвал на глас и може да нямам друг шанс, а мисля, че имам нужда...

Георги кимна.

- Бях на тринадесет години. Всяко лято и през зимната ваканция наш'те ме оставяха в село при баба ми, защото те ходеха да работят в един хотел. Тя нямаше телевизор или кабелна, но - макар и да ставаше скучно - обичах да прекарвам ваканциите си с нея. Тя винаги ми готвеше каквото поисках и ми разказваше приказки и истории. Дядо ми беше отдавна починал, така че компанията ѝ идваше добре.

Всички тършуваха мълчаливо и никой не проговаряше.

- Но точно през тази зимна ваканция, баба се разболя и нямаше енергия за почти нищо. Аз ѝ помагах, до колкото можех. Един ден се беше развихрила страшна буря, точно като тази днес... Баба се чувстваше зле, но не можех да се обадя на лекар, защото телефона не работеше, сигурно няк'во дърво е скъсало нещо, не знам. Не можехме и да излезем, заради снега. Баба ми... изведнъж, баба ми каза, че лявата ѝ ръка изтръпва, а аз, аз не можех да направя нищо... Тя почина и минаха часове, преди да може да се обадя на някой. След това не можех да спя с месеци, почти не говорих... Един ден просто реших, че никога повече няма да се чувствам безпомощен. За това се опитвам да действам и да мисля. Обещах си, че няма да съм безпомощен пак... - момчето погледна бегло към останалите и се обърна, забивайки поглед в пода. Студеният полъх от дупката в прозореца го полази, докато триеше подаващите се в очите му сълзи.