Дъхът на смъртта

В друг свят. Градината на живота

Някъде там, безкрайно далеч и безкрайно близо, съществува друг свят или може би същият свят. В него има едно дърво. На пръв поглед то е високо километър, ала всъщност е безкрайно просторно. Това не е обикновено дърво! Стъблото, корените, листата и всичко друго не е направено от материята, която наричаме "дърво", нито пък е съставено от атоми, както ние ги разбираме. То е изградено от безкрайно много струни, вибриращи във всевъзможни честоти, свирещи музика, пеещи песни. Песни за други светове и истории, за възход и падения, за любов и омраза, за живот и смърт. За да съзреш тези истории не трябва да се вгледаш, а да се вслушаш. Не само с ушите си, но и със сърцето си, защото в този свят звук, светлина и чувство се преплитат и създават една хармонична мелодия. Мелодията на живота...

Градивните частици на туй дърво са струни, а плодовете му битие. Моят живот, твоят живот, животът на Шабан, на Георги и на Заднев. Животът на всичко що е живяло, що живей и що ще живее! Това е дървото на живота, „ИГДРАСИЛ"!

Ти не ще можеш да го видиш! Ти не ще можеш да го чуеш! Ала би могъл да го почувстваш, щом погледнеш не с очи, уши или човешка плът, а със дълбините на съзнанието си, със сърцевината на духа си, с онуй що прави теб човек. Тогаз ще чуеш неговата блага песен, а таз песен е "БИТИЕ"!

А унуй дребно същество, що е опряло ухо на масивния му корен, съм аз, Алфа. Можеш да ме наричаш градинарят, може би наблюдателят или пък този който помни старите, сегашните и бъдещите песни. Аз предпочитам да се наричам разказвачът на истории. 

Аз съм само един от многото, слушащи песните. Нашата работа е да съзерцаваме и да помним. Да помним възхода и падежа на крале, радостта на кучето, получило кокал, та дори и танца на падащото в гората листо, останало нечуто от никой друг. Всичко случило се е нота от безкрайната песен на вселената, а дори и без най-малката нота, песента би била непълна. Животът е тъй прекрасна мелодия, всяка една - шедьовър, по собствен начин, било то радостна симфония или тъжен реквием. Всяка нота пей тъй кратко... Появява се от небитието и изчезва, ала допринася за общата песен, която всички те пеят. А аз? Аз слушам тази блага песен, защото мелодията не може да я има, ако няма кой да я чуе, ако не е част от колективното подсъзнание...   

Затуй живей, о, ти! Не бой се, когато стане тежко, щом силите ти свършат, когато не щеш да продължиш. Аз съм тук и слушам! Твоята мелодия, твоята нота, твоите деяния, безценни в безкрайния мьобиус на песента на живота...

***

Бележка: Тази част на историята не е свързана с основния сюжет, въпреки че си заслужава да се прочете. В първата версия на "Дъхът на смъртта", убиецът не се появяваше накрая и нямаше конфронтация. Вместо това, виновницата се появяваше в друга от историите ми, специфично "Греховете на бащата".

Отначало имах идеята да свързвам всички свои истории и тази част служеше точно тази роля, но оттогава промених решението си. Начинът по който го бях сторил, нараняваше цялостта на отделните истории, затова пренаписах и двете, и сега са доста по-интересни. Както споменах по-рано, тази история нямаше финална конфронтация, а в "Греховете на бащата" се появяваше учителката от никъде, за да се изповяда, което не работеше тематично, въпреки че беше приятна изненада за тези, чели и двете.

Градината на живота бе една идея, чрез която щях да свържа всичко, без значение от жанра. Не исках да я трия, защото все пак беше част от първоначалната история и някои хора са я харесали, а просто да я махна ми изглежда някак неуважително към тях. Затова я преработих, дано Ви е харесала.