b-(r)omance > larry [completed]

Въведение

Някога чудили ли сте се с какво вие сте по-различен от всички други, които ви заобикалят? Замисляли ли сте се какво правите с живота си или какво искате от него? Запитвали ли сте онова малко тихо гласче в главата си кой сте вие? Защото аз да. Не бях по-различен от никое друго хлапе в града или пък в света. Бях като всички останали. Исках много, стараех се да го получа, но за родителите ми никога не бе достатъчно. Бях отличника на класа. В началото ми харесваше да правя това, което всъщност правя, но като всеки друг тинейджър се изморявах от родителите си (вероятно и те от мен). Винаги водехме спорове, че съм допуснал само една грешка, но това е все още отличен, но за тях трябваше да съм безгрешен. Защото все пак съм синът на семейство Стайлс. Не бях с нищо по-различен от другите деца, освен с това, че родителите ми бяха богати и наистина дразнещи хора. Винаги, когато някой спомене нещо свързано със семейството ми, ми ставаше някак неудобно. В смисъл не всички човешки ценности са свързани с пари. На практика не бях богат, защото не бях щастлив. Отговарях с „добре", когато ме попитат как съм, но истината бе, че не бях точно щастлив. Нашите никога не са ми обръщали по-специално внимание, но и да си призная вече не го очаквах. Тези двамата бяха страшно глупави и не знаещи какво да правят с парите си. Постоянно ме мъкнеха на глупавите им почивки с разни семейства, за които не бях и чувал. Какво значение има, ако ида в Дубай? Не бях щастлив. Не исках скъпи коли, нито скъпи дрехи, исках малко внимание и любов. Това исках. Но те не ме разбираха. Парите ги заслепяваха и вече не ме виждаха.

Майка ми си имаше грижата да ме ожени за богато и възпитано момиче от добро семейство, но не се интересувах от това, а тя не се интересуваше от това, което мен ме интересуваше. Важно бе какво си бе наумила (за нея).

Имах прекалено много страни. За всеки по отделно. Бях мълчалив около майка ми и баща ми, гледах да не завързвам разговор, защото обръщаха всяка моя шега в урок за живота. Около приятелите ми бях съвсем друг човек. Много шумен, все говорещ и разказващ истории. Бях като тъжния клоун, който въпреки своите чувства гледаше да угоди на всички други и да ги усмихне. Да им даде малко топлина.

Много хора биха завидели на живота ми, а аз не искам нищо. Искам само щастие.

Баща ми държеше да ходя на футбол. Но нека бъдем честни.. Сякаш имах два леви крака. Хич не ме биваше. А пък майка ми с нейните вечни капризи задължително ме записа на уроци по пияно. В това не бях толкова зле. Дори бих казал, че ме бива. Също ходех на уроци по математика, защото станеше ли дума за този дяволски предмет, аз излизах от кръга на всички математици. Учех френски, но само заради баба ми, която го обожавала.