He belongs to the SEA/boyxboy/

Любопитство

С прибирането си, Джонгхюн бе решил, че със сигурност ще разнищи това.
Не можеше да се отърси от идеята, че е станал свидетел на нещо нереално.
Прибирайки се в стаята си, той грабна все още включения лаптоп и се излегна в леглото си, подпирайки гръб на раклата. Влезе в интернет страницата и провери за нужната информация в Уикипедия. Имаше толкова много материал, но с всяко следващо изречение, което прочиташе, Джонг не се чувстваше достатъчно информиран, а любопитството му не бе запълнено. Искаше да знае още..и то много.
Интересуваха го толкова много неща. От това от кога съществуват тези мистични същества, до това дали някъде другаде също са виждали прекрасните им личности.
Но с издирването на информация, Джонг не откриваше нужното, а препрочиташе едни и същи общи неща в различни сайтове. Нищо от това не го интересуваше. Искаше да знае дали той е единствения забелязал русалките в залива около града или е имало и други късметлии. Но за да получи такава информация, не трябваше да стои в стаята си и да се опитва да потърси каквото и да е в интернет, а трябваше да отиде на единственото място, където можеше да намери история, по-голяма и от съществуването на родителите му и него взети заедно. Той трябваше да посети местната библиотека.
Тук всяко минало се складираше като важен документ, който след време все някак си намираше причина да бъде използван и Джонг знаеше, че за да научи нещо повече, то трябва да се добере до старите архиви.
Но за да го стори трябваше поне да почака да се съмне.
Добрата новина беше, че до тогава оставаха само 4 часа.
Клепачите му тежки сякаш върху тях бе поставен някакъв товар, го накараха да се отпусне в леглото и дори без да си прави труда да придърпа някаква завивка, той се унесе. Но в съня му, където обикновено царуваше спокойствие, сега се бе прокраднало само едно синьо сияние, тиха песен сякаш тананикана от чужд глас и омайващото чувство, че всеки момент ще бъде пленен.
На сутринта, когато отвори очи усети как потта от горещото утро се стича по слепоочията му.
Мразеше стаята си, защото сутрин слънцето го окъпваше в горещата си лава. Винаги се събуждаше по-мръсен от колкото си бе легнал.
Взе си бърз душ, чувствайки как нещо в него го кара да бъде неспокоен и нетърпелив. Искаше наистина да разбере толкова много неща. Облече си леки ежедневни дрехи и слезе на първия етаж, където майка му си правеше маска за лице. Целуна чистата й, все още не омазана буза и изхвърча през вратата, дочувайки някъде зад себе си, че обяда ще бъде в 12.
Както винаги-издиша Джонг и грабна колелото си, като се спусна надолу по хребета.
В края на града беше разположена старата сграда на библиотеката и макар да знаеше, че не бе от хората, които бяха добре посрещнати там, той нямаше да се откаже от целта си.
Щом пристигна, Джонгхюн остави колелото си, като го подпря на стената до врата и влезе в климатизираното помещение.
Нещо старо, съчетано с нещо ново.
Не че протестираше..точно в момента имаше нужда от студения въздух, който му предоставяше климатика, поставен точно над главата на библиотекарката.
Джонгхюн се поклони и измъкна измачканата си карта за библиотеката от джоба на дънките си. Подаде я, като възрастната жена, облечена в жълт потник я пое и вдигна вежди.
- Да не повярва човек, че тази карта все още съществува.
Джонгхюн се усмихна засрамено и потърка тънките косъмчета на врата си.
- И не съсипвай книгите Джонгхюн, иначе ще кажа на баща ти.
- Обещавам г-жо Ми
Джонгхюн отново се поклони и се вмъкна между колоните от книги.
Отправи се право към частта, в която бяха събрани всички книги с митологичен характер. Огледа се и въздъхна.
Висока дървена ракла, на която бяха подредени поне стотина книги. От къде се предполагаше че трябва да започне.?
Джонгхюн започна да изкарва всяка книга и да поглежда съдържанието й, което бе обозначено само и единствено върху началната корица.
Почти бе преполовил купчината, когато пред погледа му се вмъкна стара, прокъсана и прашясала книга с тъмно синя корица. Той я измъкна, като тежестта й го накара да се напрегне.
Тежко я пусна на масата и изтри праха, за да разчете заглавието.
„История на Пусан-1922".
От начало Джонг бе почти сигурен, че тази книга няма място тук..в тази част на книжарницата, но щом отвори корицата и видя съдържанието й от точно 10 теми се убеди, че късмета днес бе на негова страна.
Три от десетте теми бяха именно за необясними истории, разказани от стари, пенсионирани рибари.
„Съществуват ли или не?-Русалки 1 част"
„Морси чудовища или принцеси"
„Съществуват или не?-Човекориба 2 част"
Джонгхюй нетърпеливо седна и отгърна на 733-та страница, от която започваха трите теми, подредени една след друга. Пръстите му застанаха върху старите, пожълтели листи и той подпря лакътя си на масата, тотално погълнат от четивото.
С течение на времето разочарованието в него продължи да расте. Глупост след глупост, написана по-скоро за загуба на времето, от колкото по истински факти.
Две от трите статии бяха лъжи, за които Джонг бе тотално сигурен, че са написани само, за да привлекат вниманието.
Готов да се откаже, той сведе поглед вгледан в дъното на страницата, където с черен тънкописец бе написано.
„Той беше като лятно слънце"
Джонгхюн вдигна главата си истински озадачен от написаното.
Той?
Кой бе той?
Като слънце? Можеше ли някой да бъде като слънце?
Джонгхюн прелисти страницата, забелязвайки отново надраскания горен ъгъл на страницата
„Те съществуват"
Джонгхюн разшири очите си.
Можеше ли това да бъде отговорът на неговите въпроси.?
Нетърпеливо се зачете в страницата и откри разказ на младо момче, което почти не се удавило. Но нещо се променило.
Нещо го спасило, а когато се опитал да се съвземе и да го види, то просто се гмурнало, оставяйки гледката на голяма златиста опашка зад себе си. Джонгхюн отвори устни изумен от разказа.
„Всички помислиха, че съм луд. Че от стреса съм си въобразил, но аз бях сигурен, че видях всичко правилно. И не бях сигурен само в това, че бе истинска русалка, каквито не можеха да съществуват, бях сигурен и в още нещо. Не беше момиче...беше момче, малко момче."
Джонгхюн стисна страницата на книгата в ръба й и повдигна глава, вгледан в нищото.
Значи не само той е ставал свидетел на всичко това. Значи и друг е видял тези прекрасни създания.
Но....ако това, което е написано е вярно, то това означаваше, че ако дори посмееше да разкаже на някого за случилото се-би било грешка.
Днешното общество не бе по-различно от това преди 90 години. Щом тогава не са приели разказа на момчето, защо сега да го сторят.
Не..той не трябваше да разпространява това...
Не трябваше никой друг да знае.
Само той.
Неговата малка, но магична тайна.
Джонгхюн се усмихна и затвори книгата.
Бе решен..с цената на съня си, че тази вечер пак щеше да отиде с баща си на риболов и щеше да направи всичко възможно, за да види отново онова същество.
Просто имаше нужда да го види.
Джонгхюн се изправи и прибра всички книги, като напусна библиотеката цели 5 часа след идването му.
На вън бе почти 2 след обяд, бе изпуснал обяда, а майка му мразеше когато отсъстваше от общите събирания на масата.
Закуската, обяда и вечерята в семейството му бе времето, когато всички се събираха около масата и независимо от изминалия ден си прекарваха добре.
Говореха, споделяха и се смееха..може би това бе тайната на щастието им.
Когато Джонгхюн се прибра, малко преди да се качи отново в стаята си, той забеляза, че вратата към гаража е отворена.
Върна се отново на долния етаж и прекрачи прага й, озовавайки се в малкото коридорче с няколко стълби, благодарение, на които можеше да слезе в подземния гараж. Той погледна през вратата и видя баща си, стоящ прав срещу разгъната рибарска мрежа. В устата си имаше дебела пура. Джонгхюн се приближи и се прокашля, като предизвика вниманието на мъжа.
Г-н Ким само въздъхна и издиша дима, вадейки пурата от устата си.
- Какво има татко?
- Нищо..просто..странно е. Погледни пораженията. Не може да е акула.
Джонгхюн се вгледа в мрежата и няколко мига след това я разпозна. Това бе мрежата от снощния им курс в морето. Мрежата, която изкараха малко преди Джонг да зърне русалката.
- Бях сигурен. Прекалено сръчно е разкъсана.
Бащата на Джонгхюн кимна и протегна ръка, за да разшири дупката.
- Бих могъл да мина през нея. Какво ли съм уловил...за да остави такива поражения.?
Джонгхюн повдигна бавно рамене. Но нещо не му даваше мира.
Изречението на баща му го остави доста съмнително настроен около всичко това с мрежата.
Времето, в което се появи русалката, и когато прибраха мрежата бе съмнително близо до мисълта, че е възможно русалката да се е била заклещила в мрежата.
Това не му даде мира. Познаваше баща си и знаеше, че щом нещо го притесняваше, то това означаваше че ще направи всичко възможно, за да разгадае мистерията.
Точно от неговия опит в това нямаше нужда Джонг сега.

*
Вечерта настъпи и Джонгхюн остави раницата си в кабинката от където баща му управляваше рибарския кораб.
Отново щяха да бъдат само двамата, което бе добре имайки предвид замисъла на Джонг.
Колкото по-навътре влизаха, толкова по-нетърпелив се чувстваше Джонгхюн. Скоро двигателя загасна и той се обърна, само за да види как баща му слиза на палубата. Измъкна новата мрежа, която бяха опаковали малко по-рано и Джонгхюн послушно му помогна да я разпръснат в морето.
Някъде в себе си, той се надяваше някоя русалка да бъде по-бърза от мрежите на баща му и да не се заклещи..може би отново.
Не бе убеден в теорията си за предишната мрежа, но несъмнено бе съмнително.
Часът бе почти 12 вечерта и бащата на Джонгхюн не пропусна режима си.
Малко шишенце ром и здрав сън.
Щяха да изкарат мрежата едва в 5 сутринта, така, че щом бащата на Джонг заспа, той се възползва максимално и се наведе над дървения ръб, вгледан във водата.
Не знаеше дали русалката ще се появи отново или ще бъде пълна загуба на време да стои и да чака, но знаеше че нямаше да мръдне от тук докато не се появи.
Взираше се в дълбините и се надяваше да забележи поне синьото сияние, за да има все някаква надежда, че той е наблизо.
Но морето бе все така черно.
Измина повече от час, а корема на Джонг започна да го предава.
Беше гладен, а помнеше че си взе някакви соленки в раницата.
Рискувайки малко от времето си, той притича до кабината и грабна храната, връщайки се отново до дървения ръб. Погледна отново надолу само, за да се убеди, че там няма нищо..или по-скоро никого.
Малко по малко започваше да се отказва. Сит, но уморен тон подпря главата си върху дланта си и затвори за миг очи, все още не мърдайки от мястото си.
Миг след това се чу пляскане сякаш на вълна и той отвори очите си, забелязвайки само тънък син лъч да се скрива под кораба.
Бяха нужни секунди на Джонгхюн, за да се осъзнае и да притича до другия край и да подаде главата си.
Срещу неговия поглед стоеше този на непознатия. Сините очи го гледаха очакващо, русите коси бяха полепнали по челото му и той се усмихваше с онази поразителна усмивка, която Джонгхюн бе запечатал в съзнанието си.
- Ти дойде?/изшептя Джонгхюн тотално радостен/ - Помислих си че няма да те видя повече.
- Явно си го желал достатъчно силно/отвърна момчето и Джонг бе почти сигурен че видя червенина по бузите му/ - Слез при мен.
Джонгхюн се огледа и кимна с глава
- Не мога, съжалявам.. не съм много добър в плуването.
Русото момче кимна леко и издаде тялото си назад, оставяйки водата да поеме тежестта му. Джонгхюн бе пленен от новата гледка.
На повърхността на водата се показа абсолютно цялото тяло на момчето.
Нямаше как да не се възхити на прекрасната морско синя опашка и на нежното бяло тяло, което я следваше.
Погледнато от всякъде момчето във водата бе невероятно красиво и толкова нежно, че Джонг се страхуваше ако имаше възможността да го докосне дали нямаше да го повреди някак.
- Жалко../отвърна след кратко мълчание русалката/ - Хубаво е да плуваш.
- Лесно ти е на теб/Джингхюн се нацупи и русалката се засмя тихо/
- Искам да попитам нещо.
- Питай ме
- Човека с теб... много ли беше ядосан за мрежата?
Джонгхюн изправи тялото си.
- Значи си бил ти. Знаех си.
- Съжалявам за това, но брат ми беше в капан. Мой дълг беше да го спася.
- Брат ти. Това е онова момче от снощи нали?
Русалката кимна и размърда ръцете си, сякаш правеше ангел във водата.
- Кий понякога е страшно сприхав, но ми е братче..няма как да не го обичам и да не му прощавам.
Джонгхюн кимна. Не бе наясно с братските взаимоотношения тъй като бе единствено дете. В момента можеше да гледа само в опашката на русалката.
- Е... не отговори на въпроса ми.
- О..ами не..по-скоро беше объркан. Но трябва да те предупредя да бъдеш внимателен. Баща ми е доста борбен и със сигурност рано или късно ще разбере за теб.
- Баща ти.? Той ти е баща?/Джонгхюн кимна/ - Но..ако ти е баща..тогава защо не носи корона?
Джонгхюн почти задържа смехът си. Изкиска се и се прокашля, за да се разсее.
- Единственото нещо, което носи е изтъркана шапка на местната бирария.
- Вие човеците сте странни.
Темин изпляска с ръце във водата и скри опашката си. След миг се потопи. Джонгхюн проследи светлината която отново премина под кораба. Той притича до другия край и се подаде зад края на ръба, където Темин стоеше във водата, показал само главата и ключиците си.
- Сега аз имам въпрос.
- Какво искаш да знаеш?
- Има ли още като теб и брат ти? И тук ли са?
- Има още десетки. Ние сме едно голямо семейство. При нас нещата са устроени по съвсем различен начин от колкото при вас, но това не ни прави чудовища.
- Не казвам, че сте такива...но....от къде се взехте.
- Честно казано не помня/Темин сведе глава и Джонгхюн се почувства ужасно глупаво. Изглежда бе засегнал тежка тема/ - Баща ни винаги ни е казвал, че сме деца на морето и че въпросите за съществуването ни не са част от начина ни на живот. Щом дишаме, значи това е достатъчно.
- А колко време издържаш под вода?/Джонгхюн бе наистина любопитен/ - Имам предвид..като косатките ли си или като делфините..все имате нужда от въздух над повърхността нали.?
Темин се усмихна и се приближи, поставяйки ръце на дървения кораб
- Ти наистина искаш да знаеш всичко за нас, нали?
Джонгхюн кимна, не отделяйки очи от русалката. Искаше да скочи зад борда и да докосне опашката му само за малко, но ако го стореше не бе сигурен дали щеше да остане жив и как по дяволите щеше да се качи отново на кораба. Затова сега му остана само да наблюдава.
- Никога не съм си и представял, че ще видя нещо като теб.
- Нещо? И ти ли си като тях... ние не сме „нещо", ние сме хора, колкото и вас
- Извинявай, не исках да..
- Забрави..Кий беше прав.. и ти си като всички останали. Интересувате се само от биологията ни..не и от чувствата ни.
- Хей..чакай..моля те...не си тръгвай. Съжалявам Темин/русото момче спря за миг, вгледано нагоре към Джонгхюн. Джонг не знаеше какво да стори, за да се извини за държанието си. Прибърза с въпросите и сега Темин бе уплашен и обиден. Той въздъхна и се усмихна, вгледан в очите на русалката/
- Иска ми се да поговорим на спокойствие..или поне да бъдем на едно ниво./Джонгхюн се усмихна засрамено/ - Можеш ли да дойдеш на кея до града?. В дясно има малък тъмен процеп. Там няма да те видят.
Темин прехапа устна и се замисли.
- Не знам..има мрежи и ...
- Обещавам, че няма да пострадаш. Моля те. Заклевам се..не съм като останалите.
Темин повдигна поглед си и погледна в очите на Джонгхюн.
Години наред се опитваше да намери такъв поглед. Поглед, който да те накара да се отдадеш само и единствено на спокойствието. Поглед, който да те предразположи и да не те кара да се страхуваш. И сега когато намери този поглед, Темин се страхуваше да не изгуби единствения шанс да получи приятел...приятел, който нямаше да го залови, предаде и вероятно да го предостави за експонат в някоя правителствена организация.
Затова Темин кимна предпазливо.
- Добре..утре вечер на кея. Ще бъда там около полунощ.
- Страхотно. Ще те чакам.
Темин се усмихна и помаха сконфузно. След това се гмурна, оставяйки един усмихнат глупчо зад себе си

--

Искам да благодаря на всички, които го четат и коментират и така нататък. Това наистина ме радва и виждам, че си струва и тук да пусна си като автор хаха.