He belongs to the SEA/boyxboy/

Защо трябва?

Темин наистина беше ядосан на Кибум. Не само, че червенокосият застраши живота на Джонгхюн, но и си тръгна просто така. Без да каже каквото и да е. Без дори да признае грешката си или да благодари. Най-малкото това. Джонгхюн му спаси живота и Темин наистина беше безкрайно благодарен за това. Но сега когато за първи път имаше толкова дълбока пропаст между него и Кибум, Темин се чувстваше така сякаш никога няма да може да я преодолее.

Никога..абсолютно никога не беше изпитвал такива чувства към някого, а когато най-накрая узна какво е да изпитваш любов и най-малкото да я получаваш, Кибум му беше показал, че тази любов е забранена.

Темин не беше глупав и знаеше много добре какви бяха правилата, каква бе тяхната история и как трябваше да постъпи. Знаеше, че има само два дни до заминаването им и това не спираше да го притеснява.

Сякаш някой беше изтръгнал сърцето му и го беше стиснал толкова силно, спирайки дори бавните, последни тласъци на органа. Темин не само усещаше, че се задушава от тъга, но и че изпитва огромна нужда да не се отделя от Джонгхюн.

А знаеше, че това е невъзможно. Останеше ли сам тук..губеше всичко.

За всяка една русалката бе ясно..живота й е постижим само ако е в „стадото". Тръгне ли сама, опита ли се да продължи сама-ще бъде обречена.

Затова колкото и да не му харесваше. Колкото и да не искаше, той трябваше да замине за цяла една година.

Дълбините на морето бяха толкова чисти, че Темин почти реши, че лъчите на Луната биха могли да го достигнат. Не беше се появявал пред очите на баща си от два дни и нещо в него му подсказваше, че това не вещае нищо добро. Но той нямаше време. Искаше времето, което има да го прекарва с Джонгхюн.

Затова нямаше търпение да стане вечер.

Беше се уговорил с човека да се чакат на мястото, на което се видяха за първи път.

Джонгхюн щеше да отмъкне малката лодка на баща си, което от една страна си беше наистина опасно.

Темин не искаше да бъде причината за семейните скандали, но и не можеше да излъже себе си като просто пренебрегне нуждата да го види.

Той прокара ръката си по кадифените пясъци на дъното, докато опашката му правеше малки и отсечени движения. Така той се носеше сякаш върху копринен плат, необезпокояван, а и той не обезпокоявайки дънните създания.