Need You Tonight (Kylie Jenner ft Harry Styles)

chapter eleven - confessions & suicide plans.

Обърканите ми мисли бяха най-големият ми враг в почти всичките ми отношения с хората. Не знаех какво да мисля, а щом стигнех до едно заключение, друго се появяваше и с изцяло обосновани аргументи обясняваше защо да не правя първото или пък обратното; сякаш, имах раздвоена личност. 

Едната част от мен, подвластната, казваше да ида при това така красиво момиче, да му призная за чувствата си и да се надявам на най-добрата възможна реакция. Другата част обаче, мислеше по различен начин. Смятах, че тя ще ми се присмее, ще ме отхвърли, ще ме избегне.

Най-големият ми страх?

Да бъда отхвърлен.  

Лежах в леглото си, обмисляйки вариантите, в които в крайна сметка щях да направя нещо и да стигна до някакво шибано заключение, но единственото, което успявах да направя, бе просто да се побъркам от мислене и да не стигна до никъде. Защо изобщо трябваше да правя нещо? Ами, когато се целунахме няколко пъти? Не й признах, че я харесвам, нали?

Не осъзнавах факта, че за мен тя бе толкова важна, че исках да я предпазя дори от себе си. Не исках да страда, не исках да я боли. Не исках да изпитва неща, които биха засегнали егото и психиката й, просто защото бях глупав задник и щях да я наранявам до неузнаваемост. Аз бях такъв. Наранявах хората без да го осъзнавам и си тръгвах. Това ми бе вродено, характера ми беше такъв.  Не исках да го правя, но го правех. 

От мислите ми ме изкара звукът от звънящият ми телефон. Взех го в ръка нетърпеливо, искрено се надявах да бе тъмнокосото момиче, но надеждите ми пропаднаха в моментът, в който чух познатият женски глас, който така ненавиждах. 

- Хари? - Джема проговори, чувах как вървеше по оживени улици. - Здравей, братко. Познай кой ти е дошъл на гости за седмица? 

***

Стоях в средата на стаята, скръстил ръце и наблюдавах как тъмнокосата ми сестра бавно отпиваше от горчивото кафе, което така обичаше. Очите й се затвориха докато преглъщаше горещата течност, след което ги отвори и зеленият им цвят, подобен на моя, пронизаха погледа ми. 

- Както винаги, прекрасно кафе. - промърмори и се усмихна, след което остави керамичната чаша на ниската стъклена чаша и се облегна, изпъвайки ръцете си във въздуха, протягайки се. - Е, малко братче.. С какво се занимаваш? Работиш ли?