Едно лято

Глава 1

Не съм и искала ваканция. Същност мислех да прекарам цялото лято вкъщи на компютъра и от време на време да излизам с приятели, но не. Трябваше да ме пратят на другия край на света (не буквално), за да си изкарам ,,вълшебно''. Голяма работа.

- Лайза, не бъди тъжна. Правим го за твое добро. Животът извън големия град ще ти подейства добре. Селцето на леля ти е много дружелюбно - говореше татко, докато аз бях вперила поглед през прозореца на колата, в постоянно менящия се пейзаж. 

- Да. Баща ти е прав. И да бъдеш внимателна с леля си. Знаеш, че чичо ти почина наскоро. 

- Да, да, добре де. правя го само, за да не е сама. Ще издържа някак три месеца. - казах и си сложих слушалките. Останалите два часа от пътя гледах през прозореца, слушах музика и се чудех какво ли ще правя без всякаква електроника освен телефона ми, който беше без покритие, нямаше връзка с интернет и общо взето беше безполезен. 

Когато пристигнахме и аз отворих вратата, не ме посрещна вонята на селскостопански животни или старите хора, насядали по пейки. Не. Беше просто старомодно, малко градче. Нищо страшно. Или поне така си мислех. Леля ни посрещна и влязохме в къщата. Наоколо беше пусто. Градът беше много тих. Къща след къща, сякаш излезли от миналия век. Някъде надалече от прозореца на малката ми стая се виждаше горичка и кръст, вероятно връх на църква някъде измежду дърветата. Стаята ми се състоеше от бледорозови тапети, голямо легло по средата на стаята със бял чаршаф, три часовника,  всеки тях показващ различно време, и стар гардероб. Голяма част от тавана бе заета от огромен висящ полюлей, който изглеждаше твърде официален, за да се намира в тази стая. Разопаковах багажа си и леля ме извика за вечеря. 

- Да, това му казах и аз, но той продължаваше ли, продължаваше да се инати. - мама и леля говореха силно една с друга на масата, а татко от време на време подхвърляше някоя реплика. Леля не го харесваше много. Затова съм идвала в този град само веднъж-два пъти като дете. Това беше когато чичо беше жив. Мама и татко си тръгнаха и всичко отново стана тихо. Леля Дарил ме разпита как върви училището и какво мисля да си избера да следвам. Боже, нямам представа. Поне нещо да ми харесваше. Аз съм добра ученичка, но нямам идея какво искам в живота.

Както и да е, легнахме с сравнително рано. Странното беше, че леля три пъти ходи да провери вратата в периода от десет часа до три през нощта. Знам това, защото не можах да заспя от силното тиктакане на трите часовника в стаята ми. От какво толкова се страхува тази жена? 

Тъкмо се бях унесла, когато чух нещо да чука на прозореца. Мислех, че е някоя котка, но това беше преди да се усетя, че съм на втория етаж. Може би е вятъра - казах си, но почукванията се усилваха и усилваха. Станах от леглото, дръпнах връзката на полюлея и примижах пред силната светлина, бликнала от малките кристални крушки. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Дръпнах заялата ръчка и се опитах да го отворя колкото се може по-бавно, защото той скърцаше толкова силно, че вероятно щеше да събуди и леля на първия етаж. Навън валеше, лятото беше младо. Студения въздух обля лицето ми и напълни дробовете ми. Погледнах надолу, няколко едри капки дъжд, падащи на тила ми от навеса на покрива. Една ръка ми помаха. После станаха две и три. Фокусирах погледа си и разпознах четири човешки фигури, облечени в мокри суичъри. Една от ръцете започна да прави жестове да сляза долу. Защо бих го направила? От тях ли я беше страх Дарил?

- Ейййййййййй! - едно момиче ме повика със снижен глас. Тя свали качулката си и погледна нагоре с присвити очи. Тя пак ми помаха да сляза, а аз просто поклатих глава. След това те се обърнаха, и си тръгнаха. Мислех, че няма да ги видя повече, но градът беше малък, а на следващата сутрин, те бяха пред вратата.