Едно лято

Глава 5

Инстинктите ме накараха да да вдигна ръце и да закрия главата си. Отстъпих назад, но това, което не очаквах бе студеното стъкло, удрящо гърба ми. Клекнах и напипах нещо. Беше продълговато. Погледнах и на светлината на луната блестеше восъчна свещ. Възможно ли беше това да е случайност. Огледах се за кибрит и когато очите ми привикнаха към тъмнината забелязах малка клечка. Взех я и започнах трескаво да се опитвам да я запаля в грубата стена, чиито стари тапет на цветя бяха почти опадали и отдолу се показваше груба повърхност. Стоях близо до прозореца, а сърцето ми биеше лудо. Когато ръцете ми спряха да треперят и дишането ми отново се регулира успях да запаля клечката и да я използвам да запаля свещта, преди да угасне. Взех свещта и осветих прозореца. 

Опитах се да го отворя, като често се обръщах да видя да не би да има нещо зад гърба ми. Беше заключен. След няколко минути отчаяни опити да го разбия се отказах, разбирайки, че скоро свещта ми ще свърши, вече бе изхарчена наполовина. Беше по-добре да използвам останалата ми светлина за откриването на друг потенциален изход. Бавно запристъпвах далече от прозореца, с гръб опрян до стената. Блъснах се в едно шкафче, докато се движех странично, прилепена до стената. Откакто като малка баба ме забрави в тъмната къща сама, съм ужасена от мисълта да има нещо зад гърба ми. Тя имаше склероза. Често се губеше и ме забравяше. Не си спомням къде са били родителите ми. Те винаги са били добри с мен, въпреки, че понякога са много досадни. Знам, че ме обичат, просто искат най-доброто за мен. Затова ме пращат при природата и някакви такива глупости. Без интернет. Ъх. Бях се замислила, когато свещта бе вече незначителна светлинка, на фона на ярката бяла светкавица, която ме остави заслепена. Чу се бученето на телевизор. Същия като на леля, само че по-силен. И по-счупен. Отворих очи.Вече стаята се виждаше по-добре от светлината на телевизора, от който се чуваха откъслечни звуци на някое предаване, но най-често бучене. Имаше много дървени малки шкафчета долепени до стените, кръгла маса със един стол в средата на стаята, също дървена и стари книги и страници, разпилени навсякъде. 

От бученето вече се оформяха думи. Осъзнах се и запристъпвах с босите си крака към телевизора, за да оправя антената.

- Пожар....със.....жертви...невъзможно....докато..семейство...навсякъде - бученето затихваше и прекъсваше изреченията на женския глас, идващ дрезгав от стария телевизор. Оставих антените и бученето се усили. Взех свещта внимателно и започнах да разглеждам страниците. Имаше такива от детски книжки, имаше и такива от стари лечебни книги на тема човешката анатомия. 

Бях се зачела, напълно заправила къде съм, когато чух вратата от другия край на стаята да изскърцва. Вдигнах рязко глава и отново чух бебешкия плач. Студени тръпки полазиха гръбнака ми и раменете ми потръпнаха. Станах, бавно и отворих вратата напълно, стъпвайки вече на непокрития от страници дървен под, принадлежащ към дълъг, странно дълъг за тази малка къща, коридор с множество картини. Имаше портрети на семейства. Много семейства. Преброих около петнадесет картини. Една картина ми се стори позната. Огледах я по-отблизо и видях че тя изобразяваше същата стая, в която досега бях аз, но подредена. Това далеч не бе всичко. На картината, както и на всяка друга бе изобразено семейство. Но в това семейство имаше познато лице. В картината бе Алексис. Същата коса. Същите очи. Заедно с нея беше още една жена, на средна възраст със старомодна рокля, двама мъже и едно дете. Беше семеен портрет, но те не приличаха на нейно семейство. Тя не беше на мястото си там. Обърнах се и разгледах още картини, попадайки на лицето на Джинджар и нейните червени къдрици. Не можах да я позная веднага, тъй като досега не съм я виждала сериозна. Не беше усмихната. Хората до нея бяха различни. Тя беше с две близначета, момченца и млада двойка, облечени в стари дрехи и стари обувки. 

Продължих надолу по коридора и очите ми се спряха на собственото ми лице. Този път нямаше други хора. Беше огромен портрет на лицето ми, само че аз кървях. От носа ми и долната ми устна се стичаше кръв, а очите ми бяха зачервени и кожата около тях насинена. Косата ми беше разрошена и от челото ми се стичаше кръв. Бях бледа. Виждаше се, че нося усмирителна риза, изцапана с кръв и чернилка. Ахнах и протегнах ръка да докосна лицето си и после картината. По пръстите ми остана прах и се чу пукане. Картината падна и и със трясък удари дървения под. Отдръпнах се. На задната част можеше да се видят едни и същи думи, написани многократно: ,,ТИ СИ ВИНОВНА''. Започнах да тичам, бях изпуснала свещта, а бебето плачеше ли плачеше. Когато стигнах края на коридора се блъснах в стената, запуших уши и започнах да гледам как огънят пот свещта обхваща падналата картина, дървения под, после и стените и останалите картини. Димът ставаше все повече и повече. Дробовете ми горяха. Очите ми сълзяха. Припаднах.