Едно лято

Глава 3

Докато ме развеждаха из градчето, минавахме пред изоставени сгради и потрошени витрини на магазини. Свиваме зад ъгъла и аз виждам същата уличка по която минахме току-що. Разликата беше че тя беше...е... не толкова потрошена. Същите надписи, същите табели, същите сгради, но витрините на магазините бяха здрави и през тях се виждаха дрехи и продукти, а сградите които в предната уличка бяха изоставени, на тази уличка светеха от чистота и отвътре се чуваше детски смях.

- Какво става? - спрях и погледнах назад. Алексис също се обърна. Ахнах. Малкото ъгълче, от което бяхме дошли се бе превърнало в задънена улица, просто стена от тухли. Затичах се натам, убедена, че това е някаква шега. Чух стъпки зад себе, явно новите ми познати ме следваха. Когато стигнах до стената спрях рязко. Тя си изглеждаше съвсем истинска.

- Не му мисли - обади се Хейз. Аз протегнах ръка и пипнах стената. Беше студена. По нея имаше паяжини. Сякаш е тук от години. Изритах я с върха на маратонката си и почуках с юмрук по студените тухли.

- Не търси никаква логика в каквото и да е тук - обади се Далъс, момчето с очилата и равния студен тон. - Като човек на науката и аз се опитах, но уви явно това е някакъв парадокс.

Алексис ме хвана за рамото и ме накара да престана да гледам стената. Завъртя ме и ме подкани да тръгна. Опитах се да не задавам много въпроси, само го следвах с наведена глава и се опитах да игнорирам факта, че в през един прозорец на една скромна къща видях летящи птици, в самата стая. Бяха черни. Сигурно халюцинирам.

След като повървяхме пет минути, стигнахме до една пътека, която водеше към дървета, израсли отстрани на пътя. Дърветата ставаха все по-гъсти докато накрая беше трудно да вървим в групичка, а един след друг в нещото, което приличаше на гора. Гора, съвсем нормална гора, светла, зелена гора. И все пак нещо липсваше.Изведнъж всички те спряха рязко и аз се ударих в червенокосата Кейси. После всички се обърнаха към мен, а Хейз и Алексис седнаха на тревата.

 - Случайно да ти се струва, че нещо липсва? - попита ме Далъс.

- Да, да. - кимнах аз. - Нещо просто не е както трябва. - казах аз и взех да се оглеждам. Все още бе ранна утрин и слънцето грееше ярко през зелените листа, чуваха се птичи ...не. Къде са птичките?Защо в тази гора е тихо кат в гробище? - Птиците!? - извиках аз и Далас подскочи след няколко секунди мълчание. - Къде... защо не пеят птици?

- Умно момиче. - каза Кейси. - Има една къща в градчето. Всички птици са там.

- Кой ги е затворил там? - попитах изненадана.

- Никой. Колкото и пъти да ги изкараш от проклетата къща, толкова пъти се връщат. Не знаем как живеят, нито как се хранят, но... оцеляват - каза Хейз, който си играеше с една четирилистна детелина.

- Забелязах че гледаш натам, - каза Алексис. - само гарвани са. Странно, а?

- И това далеч не е всичко. - каза Далъс. - Доста странни неща се случват тук, Лайза. Още не си видяла... Просто ни повярвай, не е толкова трудно.

- Пха, кой го казва! - засмя се Кейси - Точно ти не искаше да ни повярваш! Отне ни половин лято да убедим ,,рационалния ти ум'', че това наистина се случва!

- Аз съм човек на науката - каза Далъс и пак се обърна към мен - опитваме се да разберем какво става две лета. По-навътре в тази горичка например, листата бавно се превръщат в парцалени кукли. Буквално. Първо са една-две на дърво, после на клон и после не се вижда слънце от увиснали детски парцалени кукли. Ако се опиташ да откъснеш една, разбираш, че под всяка има детско име. Улиците са странни. Никога не можеш да намериш едно и също място два пъти. Хора изчезват, появяват се. През нощта фонтана в центъра на селото се пълни с кал, някак си и на сутринта отново е чист... много неща стават... нямат логично обяснение.

- Това място дори го няма на картата! - казах аз - Защо никой не забелязва тези неща?

- Не знаем. Опитахме се да кажем на другите, но те не ни вярват. Дано ти ни повярваш. - каза Алексис и си тръгна. Хейз ме потупа по рамото и се отдалечи след Алексис.

- Оставяме те - каза Кейси след като излязохме от горичката и тя пое надолу по пътя, а Далас ми каза да се прибера по същия път. Всичко този път бе нормално. Тухлената стена я нямаше и всичко бе тихо. По слънцето разбрах, че е някъде към три часа. Колко време сме прекарали в гората?