Едно лято

Глава 7

Следващото нещо което си спомням беше горещото слънце върху цялото ми тяло. Бях все още мокра от водата и по потник. Надигнах се и се закашлях. Огледах се. Отново си бях на езерото. Много исках да се върна вътре и да проверя но не бях толкова глупава. Станах, облякох се и обух обувките си, сложих часовника си и направих няколко крачки далеч от езерото. Искам у дома. Беше все още дванайсет на обед. Тръгнах из дърветата без дори да помисля, че тръгвам в грешната посока. Езерото беше перфектно кръгло, както и кръга от дървета около него, така че не е трудно да се объркаш. Колкото по-навътре влизах в гората, толкова повече си мислех, че съм по-близо до селото. Но дърветата вместо да станат по-редки зачестяваха. Разбрах какво правя, но реших да продължа още малко навътре.

Вървях и гледах в неравната земя. Мрежата от листа пропускаше малки петна слънчева светлина по тревата, единствения звук бяха стъпките ми. Нито птича песен. Нито шумолене на листа. Нито животни, нито бръмчене на насекоми. Нищо. Нито звук. Петната от слънчевите лъчи ставаха все по-редки и аз погледнах нагоре. Ахнах. Куклите, разбира се. Алексис, Джинджар и двете момчета ми бяха споменали за тях, но не си го представях така. Зад мен дърветата бяха зелени, и колкото по на север отиваше погледа ми, толкова по-чести бяха парцалените кукли,закачени по клоните на дърветата, Затичах се напред, докато гората не стана плашещо тъмна, парцалените кукли закриващи слънцето. Някой
бяха нависоко, други бяха на по-ниско. След като реших, че искам да ги огледам по-добре се върнах на по-светлата част, просто не исках да продължавам към тъмното. Намерих по-удобно дърво за катерене и започнах да се катеря. След много усилия успях да грабна най-ниския клон и да продължа два клона нагоре, където висеше с връв за врата една от хилядите парцалени кукли. Хванах я, но не можах да я отвържа. Всеки пък когато развързвах възела, усещах нов под пръстите си. Докато се опитвах
да развържа поредния възел, който както всеки предишен изглеждаше последния, усетих нещо различно от плат върху голямата една педя кукла. Беше малко листче. Да, разбира се. Обърнах малката и деликатна кукла, която имаше копчета за очи и зашита уста и на гърба намерих листче с име, написано с детски почерк:

Лорейн

Слязох от дървото и се покатерих на друго, този път на по-високо успях да стигна една кукла, с дупки за очи и пробита уста. Всички кукли изглеждаха посивели, и всички висяха за вратовете си. Обърнах и тази и открих името ,, Найджъл''. Прекарах още часове катерейки се по дърветата, опитвайки се да сваля кукла, но успявайки само да видя имената

Мери... Алесандра...Дрю...Ейнджъл...Дуейн...Холи...

Имена, все написани с детски почерк. Когато реших да се прибирам, ръцете и краката ме боляха, а сърцето ми не можеше да се успокои. Ще останат мазоли, със сигурност.

Почти бях излязла от гората, когато четиримата ме срещнаха.

- Къде беше, търсихме те навсякъде. - Изписка Джунджар.

- Да, млада госпожице, дори питахме леля ти, а тя не ни харесва много. - каза Алексис. О, не.
Страхотно. Прекрасно. Проблеми. - Каза ни дори да не говорим с теб или ще ти каже колко сме зли.

- Какво сте и направили същност? - питам аз. Алексис се изчерви и погледна към Далъс.