Едно лято

Глава 4

Вечерта с леля седнахме да вечеряме.

- Как мина, мила? Разгледа ли градчето ни? - попита тя.

- Да. Намерих много мили хора - усмихнах се. Дали тя знаеше какво се случва?

- О, не. Просто не ми казвай че са тези лудетини. Групата хлапета. Не си навличай неприятности. Недей. - клатеше глава тя докато от време навреме спираше да сърба от супата. - Те са лоши хора. Ти не приличаш на тях. Обикалят наоколо из мирното ни градче и тормозят хората. Вярват си че тук става нещо странно.

- Оу, ами ако са прави? - вдигнах очи от моята чиния.

- Чакай наистина ли си срещнала тях?

- Не, не. Не съм. Ходих, ъмм, със съседката. - заеквах аз. - Онази, твоята приятелка, късо постриганата. - спомних си една стара снимка, която успях да забележа в шока, който изпитах виждайки разбитата стая. Изражението на леля стана по-меко. Тя се усмихна и отпусна сбърчените си вежди.

- Благодаря на бога.- въздъхна тя и довършихме яденето под бучащите звуци на стария телевизор и вечерните новини.

Не можех да спя. Опитвах се. Не можех. Няколко пъти отидох до прозореца да проверя дали те са долу. Не. Нито движение. Качих се на рамката и седях, голите ми крака се полюшваха от вятъра. Единственото нещо, което делеше кожата ми от нощния летен, но хладен въздух бе дъгата бяла тениска, която винаги носех като пижама. Досега не съм обръщала внимание на гледката тук. Виждаше се селото. Улици като лабиринти, необичайни. Нямаше нито светлинка. Само лунната светлина ми позволяваше да видя малката част от горичката на хоризонта и малка част от поляна и езеро измежду дърветата. 

Не знам колко време съм прекарала така но точно когато мислех да се връщам в леглото, ярка светлина, идваща от дясната ми страна ме заслепи. Влязох вътре и се надвесих през прозореца. Съседите. Къщата им светеше ярко. Всяка стая. Всяка стая, която преди ден изглеждаше опустошена. Поклатих глава и затворих прозореца. Влязох в леглото си, мислейки си, че за днес е достатъчно. Утре ще проверя. Очите ми се затваряха и почти почувствах как се понасям в плавната люлка на съня, когато чух мрънкане, почти хлипане. Детско. Беше толкова близо. Толкова близо. Все едно беше в стаята. Рязко станах и се огледах. Идваше от прозореца. Станах от леглото, косата ми покри лицето ми, сложих я зад ушите си и стъпих на земята. Бавно запристъпвах към прозореца. Бебешкия плач утихна, но не напълно. Можех да се върна но там имаше бебе, как можех да го оставя? Къщата още светеше.

След десет минути колебание реших да сляза и да проверя. Стъпвах леко, боса по скърцащите стълби с надеждата да не събудя леля. Отворих вратата и тя толкова силно изскърца, че дори нямах време да си взема обувките , трябваше да я затворя бързо. Излязох и през външната порта веднага щом намерих ключа под една от милионите саксии. За какво и са на тази жена толкова цветя? Боже! Ако не я познавах бих решила че е луда. Да, тя е лудата, поне не излиза в три часа през нощта само по дълга до коленете тениска, за да провери защо някакво си бебе не спира да плаче. Може пък да си има родители! Разбира се, че има. Аз съм кръгъл идиот. 

Тъкмо щях да се върна когато видях, че вратата след мен се е заключила отново. По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ! Сега как ще се върна? Единствения начин е през прозореца на леля, защото нейната стая е откъм улицата на първи етаж. Естествено. Естествено. Започнах да катеря оградата, но усетих как нещо остро се врязва в крака ми. Паднах. Едва не извиках от болка. Докоснах раната и силно захапах устната си, за да не проплача. Имаше кръв. Много кръв. Но не болеше, ни най-малко. Започнах да се оглеждам, но нямаше никой. Бебешкия плач се усили. Станах и започнах да куцам надолу, към къщата. Изтрих ръце в тениската и стигнах първият светнат прозорец. Беше широко отворен. Там имаше някого. Той пристъпваше напред назад. Всичко, което можех да видя беше сянката му. Всичко, което можех да чуя бяха стъпките му и плача не бебето. Реших да отида до другия прозорец. Крака не ме болеше, но ме беше страх и бях внимателна с него, затова се качих с помощта на двете си ръце, и повечето от теглото ми бе понесено от здравия крак. Влязох в стаята и изведнъж светлините угаснаха.