Тайната

Четвърта глава

Той сяда и аз отново се връщам на мястото си. Не смея да го погледна. Може би , защото ме е страх, че ще потъна в черните му очи като в бездънна яма. Или защото не мога да гледам така симпатичната му самодоволна усмивка. Аз сериозно ли?! Та дори не мога да го понасям! Прогонвам тези мисли от главата си. Все пак го поглеждам. Той отвръща на погледа ми. Този път онази негова си усмивка я няма. За пръв път изглежда притеснен. Забелязвам, че нещо блести на ръката му. Дори не осъзнавам, че се пресягам за ръката му, докато не я хващам и придърпвам, за да огледам това на китката му, казвам си. Той определено е изненадан, но не се отдръпва. Повдигам ръкава му и забелязвам гривна. Подобна на моята ,но висулките са различни. Знакът за безкрайност, слънце и това, което ме шокира е, че имаше същия неразбираем за мен знак като на моята. Тъкмо щях да го питам за него, когато едно момчетата в клас казва:
- Е, момичета наш ред е да ви черпим-изваждайки два пакета от любимите ни меденки. Алекс отдръпва ръката и смъква ръкава си. Не казвам нощо. Насочвам вниманието си към сладкишите.
Нашият клас си има нещо като традиция.. Ние момичетата черпим момчетата на завършването, а те нас в началото на годината.
Даниел. Така се казва момчето, минаващо покрай чиновете. Викаме му Дей накратко. Косата му стига малко под линията на челюстта. Определено е с леки азиатски черти.
Поздравяваме се. Запознава се с Алекс. Явно не са се видели на двора.
Момчето до мен и аз си вземаме от сладките и тъкмо отдръпвам ръката си, когато ръцете ни се сблъскват. Усещането бе сякаш докосваш нещо от друг свят. Сякаш той не бе оттук, усетих също и някаква връзка помеждуни. Сякаш на ръцете ни има някакви верижки, които ни свързват. Дори не знам защо, но погледа ми падна върху двете гривни. Светеха ли?! Докоснахме се за броени секунди, а сякаш бе толкова дълго. Отдръпвам се почти веднага.
-Извинявай-казвам тихо без да го гледам.
-Няма проблем-отвръща Алекс. Усещам погледа му върху себе си, но не му обръщам внимание. Прекалено шокирана съм.
През малкото време прекарано с мама, тя ми бе разказвала за тази гривна. Вместо приказка за лека нощ, вечери наред слушах тази история. Бях малка, но се е запечатала в съзнанието ми. Знаех, че е плод на нейното въображение, но го разказваше така все едно го е преживяла.
Сещам се за това след като виждам светването на гривната. Не е възможно! Имам я от толкова години и нито веднъж не е светвала, въпреки обежденията на мама. Тя бе и все още е толкова обедена че гривната светела. Или е вярно или просто е пречупване на светлината. От размислите ме изважда класната:
- Няма да ви държа много, деца. Давам ви програмата и тръгвайте. И без това ще прекарате следващите няколко месеца тук в училище-след това се обръща към дъската и я записва. А ние след нея.
Тъкмо ставам, вземам си чантата и се запътвам към вратата, която в момента е задръстена от минаващите ученици, когато някой ме хвана за китката. Досещам се, че е Алекс, защото усещането е същото. Докосване на нещо от друг свят-корено различен от нашия. Обръщам се мигновено. Докато седеше на стола бях забравила колко по-висок е от мен. Е, сега си припомням. Явно се е приближил, защото като се обръщам се блъскам в гърди те му. Отдръпвам се и надигам глава. Абсолютно сигурна, че отровния поглед, който му хвърлям може да пробие стена.
- Какво искаш?-питам го раздразнено. Хвърлям поглед към вратата. Там ме чакат приятелките ми и с любопитство следят скучващото се.
-Аз... Ами, чудех се дали ще може да...се срещнем по-късно и да ми кажеш номерата на стаите и имената на учителите-казва той. Има същия навик като мен да си играе с гривната. Да не би пък наистина е притеснен. Надали.
- Вашите не бяха ли на родителската? Там учителките са минавали една по една и са обяснили за новите-казвам по-меко. Все пак не ми трябват врагове, а и може би е приятно момче.
- Май забравяш,че не съм оттук. Петимата дойдохме по една програма. Родителите ни останаха там откъдето идваме и съответно нямаше как да дойдат-пояснява. Определено има нещо гнило. Начина по който говореше и очите му трескаво пресмятащи ситуацията. Не го бива в лъжите е моето заключение. Оставям нещата така. Все пак изглежда толкова доволен от обяснението си.
-О, ами добре. Интересно ми е от къде сте-ако ще се мъчи да ме пързаля аз пък ще се позабавлявам  с неговите нескопосани измислици.
-Това няма значение. Но ако се срещнем и ако все още ти е любопитно ще ти разкажа в замяна на помощта ти-нима избяга от темата?!
-Не може ли сега? Например да седнем на пейките пред училище или нещо такова.
-Не-казва го толкова внезапно и рязко, че се стряскам.- Имам  предвид, че сега става твърде горещо пък и трябва да се преоблечем. Пък ако излезем по-късно ще може и да се разходим. Какво ще кажеш?-стана ми пределно ясно. Само си търси някакви оправдания да не стане сега. Щом толкова настоява явно има основателна причина. Плюс това довечера ще мога да го питам за толкова много неща. Трябва да направя списък.
-Добре. Нямам нищо против. Къде и кога ще се чакаме?- такава прекрасна усмивка изплува на лицето му, че нямаче как да не й отвърна.
-В училище. Тъй като не познавам града особено добре. И може би в 17ч.? Може да ме разведеш наоколо.
-Съгласна. Е, до 5 тогава.
-Чао-казва той и аз се обръщам и тръгвам към момичетата.