Какво да направи едно самотно момиче, ако се влюби в човека, който я тормози? А ако и той я харесва? Всяка част в момичето крещи да не се поддава на тази любов, но сърцето продължава да я измъчва. Какво ли ще стане? Кой ли ще победи? Сърцето или моз...
Беше тъмно. Очаквах зловещият кошмар да се повтори и направо изтръпнах. Изведнъж стана светло. Огледах се. Бях на някаква поляна. Някой ме извика. Тъкмо се обърнах да видя кой е, но се събудих преди да разбера. Отворих очи и първото нещо което успях да видя беше къса черна коса. Опитах се да стана, но някой ме държеше за кръста. Погледнах по-добре и видях, видях Джункук. Изплаших се и рязко станах. Тогава спомените от вчера ме връхлетяха. Той сънено отвори очи и ме погледна.
-Защо си толкова изплашена?
Погледнах го тъпо. Той сериозно ли?
-Добре, добре, разбрах колко тъп беше въпроса ми, но нали ти казах, че вече няма да те наранявам.
-И мислиш, че като си ми го казал, всичко ти е простено? Че всичко е минало? Ръката все още ме боли ужасно много.
Мислех, че се шегува с мен, но той наведе глава надолу и каза:
-Съжалявам.
Огледах се и плахо го питах:
-Къде съм?
-В къщата ми.
-Аз ще тръгвам, трябва да се оправя за училище.
-Луда ли си? Как ще ходиш на училище? Вчера беше с температура! Няма да те пусна!
Тогава преглътнах всякакъв страх и му се развиках:
-Ти точно ли ще ми казваш какво трябва да правя? Не забравяй какво ми причини! Нямаш никакво право да ми забраняваш каквото и да било!
И той се развика:
-Казах, че съжалявам, а и не забравяй кой се погрижи за теб вчера! Можеше да си тръгна и да те оставя и някой наркоман, както ти е забутана къщата в най-опасните улички, да те... знаеш какво!
Стреснах се, когато той започна да вика, но наистина беше прав. Благодарна съм му за това което направи вчера. Но все пак не мога да превъзмогна всичко което ми направи! Можете ли да ме вините? Вкара ме в болница даже, а сега се притеснява за мен. Не знам какво да изпитвам... Наведох глава и му казах леко стреснато и плахо:
-Наистина ти благодаря за вчера, но това не ти дава право да ми казваш дали да ходя на училище или не.
Въздъхна, след това стана и заключи вратата.
-Ей какво правиш?
-Не е ли очевидно? Заключвам врата.
-Нали ти казах, че няма да стоя тук. Плюс това съм на работа!
-Ще им кажеш, че си болна. Нямам намерение да те пусна. Виж, все още имаш температура.-каза това като сложи ръката си на челото ми.
Въздъхнах и просто легнах на леглото му и се завих. Той взе телефона си и легна до мен. Надникнах от чисто любопитство. Той си гледаше нещо във галерията.
-Яя, какво зяпаш?-каза като си скри телефона с едната ръка.
-Омо, това ти ли беше? Толкова сладко!!
Сега се осъзнах какво казах на глас и си сложих ръката на устата, за да не издрънкам още някоя глупост.
-Я повтори.-каза той като се усмихна доволно.
-Нищо.-отвърнах и се завих през глава.
Снимката която видя беше на него с някаква панделка като по малък. Беше такъв сладур. Не мога да повярвам, че е станал... Той също дойде под завивката. Хвана ме за ръцете и застана над мен.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
-Какъв каза че съм?
-Не помня.
-Ако не повториш няма да спра.
Аз се притеснявах, че ще ми направи пак нещо, а той почна да ме гъделичка. Смеех се като луда и накрая не издържах.
-Ссспприииии.-продължавах да се смея.
-Какъв съм на снимката?
-Сссладдъкккк.
Най-накрая спря. Отдъхнах си. Честно казано, беше ми много приятно. Не знам... просто...
-Яяя, изчерви се.
По дяволите. Закрих си бузите, а той продължаваше да се смее. Като не ме измъчва е много сладък ХД. Какво по дяволите говоря!? Сега усетих колко силно е започнало да бие сърцето ми. Няма начин аз да... Не, невъзможно е!
