ГИМНАЗИЯ

АНАИС

АНАИС
Първи учебен ден, ново училище, нови приятели, ново начало! Но за мен е доста стресиращо... Да съм на абсолютно ново място с хора, които не познавам! Ами ако се изгубя? Ако се направя на глупачка пред всички точно на първия учебен ден? Какво впечатление щяха да си направят за мен? Уф, няма да пълня главата си с негативни мисли... днес е денят, в който ще покажа на всички, че не съм онова момиче с брекети и смешни плитки. Вече съм красива тийнейджърка с равни зъби и хубава коса... това лято направи с мен чудеса, като стегна фигурата ми, изчисти лицето ми, изправи косата ми и приглади всички стърчащи косъмчета. Нескромно ще кажа, че извая от мен същинска Афродита.
Сините пола и сако ми стоят добре на фона на бялата ми риза. Мисля, че изглеждам сравнително добре и че ще направя хубаво впечатление както на учителите, така и на съучениците си. Ох, дано да са свестни...
Излизам от вкъщи и вървя по улицата към училище. Новото ми даскало не е особено далеч- стигам за петнайсет минути. На отсрещния тротоар вървят още няколко деца, които вероятно също са от училището. Не им казвам нищо, защото не съм сигурна.
Голямат сграда на езикова гимназия „Пиер Кюри" гъмжи от ученици като кошер с пчели. Влизам през широко отворените врати и ме лъхва миризма на боя. Виждам, че парапетът на стълбите е боядисан в много стилен цвят- дъб, вероятно от там идва миризмата на боя. Преминавам през фоайето и излизам на двора, където се е събрало цялото училище. По дяволите, как щях да намеря класа си, като не познавах абсолютно никого? Търся осми „д" клас. Слава Богу, на земята с тебешир са обозначени местата на всички класове в училището. Бързо на зиг- заг минавам измежду децата, които изглеждат като първи приятели. Дали се познават? Или просто са много широкоскроени?
Изведнъж осъзнавам, че съм стъпала точно на мястото, където пише осми „д". Оглеждам се и виждам, че съм заобиколена от деца, изглеждащи също толкова объркани и притеснени, даже повече от мен. Очите ми веднага отиват към едно момче. Има светла лешниково руса коса и много светло- сини очи, едва ли не сиви. Вероятно говори с приятеля си, който за разлика от него е с тъмна коса и тъмни очи. И двамата изглеждат много красиви и симпатични. Дано и отвътре да са така. До тях идва момиче с тъмна дълга коса до кръста, направена на среден път. Облечена е с червена карирана риза. Казва нещо и изведнъж и тримата избухват в смях. Личи си, че се познават от одавна.
Дано и аз да си намеря такива приятели!
Изведнъж зървам и едно момче, което стои встрани от всички останали, но все пак е в очертанията на класа. Той е облечен с тъмно зелен суитшър и носи очила с дебели черни рамки. Стиска в ръце учебник по математика. Ето го моя човек. Изглежда свестен, а и доста самотен. Отивам до него и го заговарям:
-Леле, голям пек е днес.- учтивият разговор за времето, когато нямаш за какво да си говориш.
-Наистина, около трийсет градуса е...- той поглежда към небето.
-Е, от осми „д" ли си?- питам го.
-Да, а ти?
-Да... за първи път ли учиш френски?
-През лятото ходих на уроци. Обичам да съм подготвен.- той поглежда свенливо надолу.
-Вдигни си главата, не мога да видя очите ти.- шегувам се. Той се усмихва и ме поглежда. Присвил е леко лявото си око, но вече мога да видя шарено- зелените му очи и лицето, покрито с лунички.- Как се казваш?
-Джулиан.
-Аз съм Анаис.- подавам ръката си и се здрависваме.- Приятно ми е да се запознаем. Не знам дали ще ми повярваш, но ти ми изглеждаш най- свестен от всички тук.
-Много мило.- той се почесва неудобно по главата.- Радвам се, че се запознахме, защото наистина съм доста срамежлив и мислех, че няма да се запозная с абсолютно никой.
-И аз бях така, но ето ни сега. Приятели сме.
-Да, приятели.- усмихва се той.