ГИМНАЗИЯ

МИШЕЛ

Наблюдавам Мартин, който не откача поглед от Анаис. Гледа я толкова жадно, с навлажнени очи и истинска усмивка. Да не би да беше любов от пръв поглед? Дали някога е гледал и мен така? Изведнъж погледите им се срещат и двамата свеждат очи надолу с усмивка.
-Красива си.- прошепва ѝ Мартин. Тогава просто усещам някаква горчивина. Сякаш в сърцето ми има дупка. Тя му се усмихва и мълком с устни казва „Благодаря”. Той се доближава леко до нея. Тя не се отдръпва. Защо? Защо не аз, а тя?
Мислите ми се връщат пет години назад в трети клас...
-Това е новата ни ученичка- Мишел Строци. Тя идва от Аржентина. Ще учи заедно с вас. Очаквам от вас да бъдете любезни и да се държите с нея както подобава.
Учителката ми даде знак да си избера място. Седнах до Мартин, който настани на лицето си огромна усмивка.
-Аз съм Мартин!- каза ми.- Горещо ли е в Аржентина?
-Понякога.- усмихнах се.
-Но вероятно е по- горещо от тук, а?
-Не съм живяла достатъчно тук, за да направя сравнение.
-Ще станем приятели!- заяви той, потупвайки ме по рамото. От тогава се влюбих в него. И чувствата ми не са спрели до днес. Чувствата към кестено- кафевите му очи, които са толкова дълбоки, че понякога, когато си говорим направо потъвам в тях и се губя... не мога да изляза повече! И тези розови пълни устни, които са като цвете... Мартин е прекрасен! Не съм си представяла, че някога ще срещна момче като него... Но това е правилото в живота- този, в когото си влюбен винаги трябва да принадлежи на друг.