ГИМНАЗИЯ

ЛЕОНАРДО

С Мишел отиваме до Мартин и новите му приятели.
-Здравейте!- поздравяваме ги.
-О!- усмихва се Мартин.- Това са Лео и Мишел. Те са най- добрите ми приятели на света! Хора, това са Анаис и Джулиан.
-Здравейте!- ангелът подава ръка, която аз охотно уловявам и целувам, при което тя пламва, а мартин ми хвърля кръвнишки поглед.
-Удоволствието е мое. Някой казвал ли ти е, че имеш прекрасни очи?
-Благодаря.- тя прави нещо като малък реверанс. Мартин много добре знае, че се шегувам за това с целуването на ръката, макар че ми е много приятно да го правя, а освен това когато я докоснах, сякаш през тялото ми премина ток.
-Е, запознахте ли се с останалите?- пита Мишел.
-Ами... вие сте първите, с които се запознаваме.- казва Анаис, отмятайки косата си.
Изведнъж режещ звук от микрофония пронизва въздуха и всички по инстинкт запушваме ушите си. На сцената се е качил директорът.
-Здравейте,настоящи и бъдещи наши ученици! Днес езикова гимназия „Пиер Кюри” отваря врати за своите нови гимназисти. Аз съм господин Коста и ще ви преподавам на по- горните класове по философия. Ние тук държим на...
Всички останали думи просто отлитат в пространството и не стигат до съзнанието ми. Единственото, което ме интересува в момента е прекрасната осанка на Анаис, леката трапчинка в десния край на утата, малкият светъл кичур от лявата ѝ страна, който е в клопката на фиба, точиците, в очите ѝ, които я правят още по- привлекателна... по дяволите, Леонардо! Разкарай тези мисли от главата си! Тя е момичето на Мартин и няма да е твоя. Той я видя първи, а кой- превари той- завари. Можеш да имаш всяко момиче, не се отчайвай.
Имам чувството, че са минали няколко часа откакто се проточва речта на господин Коста... по дяволите, краката ме болят! Не мога да стоя повече изправен.