ГИМНАЗИЯ

ДЖУЛИАН

Анаис изглежда много симпатично момиче... изобщо как се случи да се запознаем? Освен много красива е и много мила. Дано приятелството ни да просъществува.
-Наистина, корените не са много сложни, ако си направиш труда да ги разбереш.- казвам ѝ.
-Искам тази година да вдигна успеха си, а ти ми изглеждаш много надежден учител. Дали ще можеш да ми помагаш с това, което не разбирам.
-Естествено.- усмихвам се.
-Но знай, че няма да е малко.- тя ме тупа по рамото. От докодването ѝ настръхвам. Добре, че съм облчен и не ми ли личи, че иначе и на двама ни щеше да стане неудобно.
-През лятото прочетох всички книги. Нямам търпение да учим „Ромео и Жулиета".- тя леко се повдига на пръсти.
-Ами, вероятно ще е скоро, защото е в началото на учебника.- казвам.
-Нима? Аз изобщо не съм разглеждала учебниците. Най- интересен ми беше този по френски, макар, че нищо не разбирам...
Смеем се. Изведнъж с периферното си зрение виждам към нас да се доближава едно високо момче с тъмна коса. Облчен е доста по- стилно от мен и сякаш ме жегва ревност.
-Здравейте!- той показва голямата си бяла усмихва.
-Здравей.- Анаис подава ръка.- Аз съм Анаис.
-Приятно ми е, Анаис. Аз съм Мартин.- здрависват се.- А ти как се казваш?- обръща се Мартин към мен.
-Аз съм Джулиан.
-Е, явно ще сме в един клас...- казва той.- Виж, Анаис, видях костюма ти и просто не можах да не ти направя комплимент, наистина ти отива!
-Ъм... благодаря! Обличам го за първи път.
-Наистина, изглежда сякаш е създадено за теб.
-Изключително е мило да ми го кажеш, макар, че не се познаваме.- казва тя, усмихвайки се.
-Как да не се познаваме?- той се ококорва.- Аз съм Мартин, а ти си Анаис. Прияели сме.
-Да, прав си, вече сме приятели.- намесвам се в разговора им аз, като и двамата ме поглеждат въпросително.