ГИМНАЗИЯ

ЛЕОНАРДО

ЛЕОНАРДО
Ново училеще- стари приятели. Животът е хубав! Ще участвам в пробите за футболния отбор и кой знае, мога да стана капитан! Сигурен съм, че тази година ще промени живота ми...
-Какво става, стари друже?- Мартин се нахвърля върху ми като едва не ме събаря.
-Ей, идиот.- усмихвам се.- Kaк прекара последната седмица?
-В подготовка. Майка ми ми изглади ризата два пъти, за да няма гънки.
-Сериозно ли?- смеем се. Изведнъж между нас щуква Мишел.
-Хей, перчеми.- изведнъж всички избухваме в смях.- Сериозно, Лео, перчемът ти е просто невероятен.
-А моят?- пита Мартин, правейки кифленска физиономия.
-Твоят е още по- хубав.- тя му се усмихва нежно. Мда... отвсякъде личи, че Мишел харесва Мартин, но аз знам, че между тях не може да има нищо друго освен приятелство. Те също го знаят. Много, много здраво приятелство.
Изведнъж Мартин се ококорва.
-Какво има?- питам го.
-Мисля, че виждам ангел.- той гледа като хипнотизиран. Проследявам погледа му и виждам едно много красиво момиче с дълга до раменете руса коса, светло- зелени очи и много красива бяла усмивка. Не е много висока. Облечена е със син костюм, който ѝ стои прекрасно. Как го каза Мартин? Ангел? Да, тя прилича на ангел... истински ангел! Говори с някакво момче... от къде ми беше толкова познат? Май беше онова странно момче, което седеше на беседката в парка и четеше „Пътеводител на галактическия стопаджия"... Да, той беше. Никога нямаше да сбъркам тази зализана прическа и тези лунички. Как се казваше...? Май беше Джулиан.
Но защо гледах него, а не прекрасното момиче, говорещо с него? И защо изобщо тя говореше с него, а не аз?
-Прекрасна е.- прошепва ми Мартин. Е, хайде, от мен да мине, ще му я дам. Все пак всички знаят, че не ми липсва женско внимание.
-Какво чакаш? Иди и я заговори.
-Да я заговоря?- пита ме той.
-Естествено, да не си тъп? Отивай.- бутам го към нея, макар че не го правя с особено желание. За първи път се случва аз и Мартин да харесаме едно момиче.