Вълча мощ

Битка срещу еднообразието

 Пред нея се разкриха толкова картини. Всички ѝ се подиграваха, смееха се в очите ѝ. Тази, на която единствено разчиташе сега говореше зад гърба ѝ. Това се повтаряше всеки ден, едно и също... Пак и пак. Останалата малко надежда в Аделайн бързо се изпари и скоро тя вече не чувстваше тази самота, тази болка. Свиквайки с този живот, тя осъзна, че се беше превърнала в нещо ужасно.

- Аделайн...- чу се тихо отнякъде- Аделайн...

 Момичето отвори бавно очи, неосъзнавайки какво се случва около нея.

- Събуди се

- Какво става?- попита объркано тя

 Майка ѝ я хвана за рамото и я разклати напред-назад. Момичето измрънка под нос и стана.
Гледайки объркано, момичето се изправи. Не разбираше за какво се вдига толкова врява. Не след дълго осъзна... В къщата бушуваше пожар. Бързайки да се спаси от злата участ, Аделайн се спъна в нещо на пода. Погледна го за миг. Беше кутийката, в която държеше медальона. Грабна го бързо и побегна с всичките си останали сили. Тя и семейството ѝ успяха да се спасят, но всичко, от което намираше утеха вече го нямаше.

На следващия ден тя отиде на училище- без раница, без учебници, нямаше нищо. Всички я гледаха изненадано, а тя просто седна на мястото си и помисли за миг върху всичко. Имаше ли изобщо начин това да се оправи? И ако имаше, какво трябваше да направи? Тези въпроси минаваха през главата ѝ отново и отново. Не след дълго учителката влезна в стаята и всички замлъкнаха. Правейки знак с ръка, тя започна да обяснява урока си. По едно време забеляза, че Аделайн само седи и я слуша. Учителката отиде до нея и започна да ѝ се кара. Момичето само я гледаше, докато госпожата не се успокои.

- Нямам нищо- изрече тя спокойно- Вчера всичко изгоря.

Госпожата замлъкна в опит да скрие изненадата си. Тя не беше позната като учителка, която признава грешките си, затова просто се обърна и замина.

Това за момичето беше едно от нещата, които биха я накарали да се откаже, но този път беше различно. Този път тя щеше да продължи без знаение какво другите ѝ казват. Тя щеше да го направи.

Дните минаваха. Настроението на всички се подобряваше при мисълта, че лятната ваканция наближава. На последния ден вече се носеха весели гласове из целия двор на училището. Дори Аделайн беше щастлива като знаеше, че ще може да си почине. Те временно бяха в една тясна квартира с две спални, кухня и тоалетна. Беше неприветливо, мрачно и мръсно, знаейки обаче, че е за временно това не им правеше впечатление. Леглата не бяха много големи, но когато се нанесоха си личеше, че хазяйката се е погрижила да им е удобно. Беше вложен много труд в малкото помещение, за което им бяха благодарни.

Аделайн редовно лягаше на леглото и се втренчваше в тавана. Много мисли преминаваха през главата ѝ, но някак си за нея най-важното сега бе да си почине от всички неприятности. Беше сигурна, че когато всичко премине нещата ще се оправят. И все пак ѝ беше трудно да преодолее случилото се с София. Може би ако ѝ се извини още един път, на нея щеше да ѝ стане мъчно или да ѝ прости. Това бяха едни от многото варианти всичко да се върне както по старо му. И въпреки всичките възможности, тя не предприемаше нищо.

 "Аз вярвам в теб" бяха най-често използваните думи на майка ѝ, но с всеки изминал ден момичето се чудеше все повече и повече дали си заслужава тази вяра. Всякакви неща се случваха около нея, че тя можеше  само да седи и да гледа безмълвно. И това сиво еднообразие продължаваше. На Аделайн до такава степен ѝ омръзна всички да я мразят, че с времето създаде свой собствен свят.

 Мога много да разказвам за неприятностите, но нека погледнем позитивно на нещата и нека се пренесем в онзи невероятен свят...