Вълча мощ

Часовникът

 Тежката му крачка разклати остарелите от времето дъски, оформящи пода на старата къща. Бясно се отвори вратата и Джак влезе в кухнята, където завари майката на Аделайн и още една жена. Непознатата беше възрастна, може би минаваше седемдесетте, но изправената ѝ стойка показваше, че за нея здравето беше от изключителна важност, също толкова, колкото и външния ѝ вид, за който тя старателно се грижеше с помощта на малко грим, колкото да покрие знаците на старостта. Дрехите ѝ, макар и стари, бяха чисти и добре пригладени, а  блузката ѝ бе щателно изпипана с мъниста, наредени под определен ред, за да се получи хармония от цветове. Обувките, вероятно от много години вече ползвани, бяха прилежно излъскани, така че да запазят първоначалния си блясък. Пробляскващите от отражението на слънцето накити по ръцете и врата ѝ хипнотизираха погледа на всеки минувач, замисляйки се какви ли антики биха били в днешно време. Въпреки че тя можеше да бъде баба на Джак, той много я хареса. Стори му се харизматична жена,  която усмихнеше ли се, можеше да ти стопли сърцето. Предположи, че би била добра компания за някой късен следобед, в който той има време, но сега то течеше неусетно, а още нищо не бе направил.

 Младежът погледна към познатото лице с надеждата, че ще му отдели минутка внимание да изкаже мислите си. Тя обаче не отвърна със същото, а само му направи небрежно знак да я изчака в съседната стая. Той се подчини на волята ѝ и седна на дивана в хола. Погледът му засече стенния часовник, оставен да хваща прах в стаята. Спомняше си го. Знаеше, че го е виждал някъде, но не можеше да се сети къде, нито кога. Съсредоточи се върху стрелките му, които монотонно издаваха щракащ звук при преместването си. И звука му бе познат, както и вида. Беше сигурен, че го е срещал някъде, но къде?  Може би това беше вратата към изпълняването на целта, която си бе поставил. Може би именно този часовник отключваше една мистерия, за която дори не можеше да си представи. Може би... Но всичко беше едно "може би".

- Какво те тревожи, Джак?- майката на Аделайн влезе и застана пред него.

 По изражението ѝ той позна, че беше леко раздразнена, че им прекъсва разговора. Погледът ѝ се устреми с леко недоволство, но като забеляза притеснението, което го бе обладало, се успокои и седна пред него.

- Откъде е този часовник?- посочи го за миг и ръката му пак се спусна по облегалката на дивана.- Струва ми се много познат, но не мога да се сетя откъде.

- Този ли? Ооо, една приятелка ми го подари преди много години. Може би вече има 15-16 години. Изненадвам се, че още работи така добре, както в началото!

- Тази приятелка случайно да не е леля ми?-погледна я с изпитателен поглед, който допълнително притесни жената.

 Тя нервно потърка ръце една в друга и се обърна на различна посока в опит да избегне очен контакт. Това само доказа на младото, но опитно момче, че тя скрива нещо от него. Все пак професията му налагаше да се ориентира по първичните реакции на човек, иначе нямаше да бъде така успешен, както сега.

- Какво криеш от мен?-притесни размишленията ѝ.

- Ти беше много малък, няма как да помниш това. Просто няма начин!-започна да обикаля нервно из стаята в опит да овладее емоциите си.

 Джак се изправи и я прегърна, за да я успокои. Топлината от тялото му като че ли помогна на притеснената жена да си възвърне баланса. Тя започна разказа си, който унесе младежът във все повече и повече размисли. Размисли за миналото му и за бъдещето му. Размисли, от които го побиваха тръпки.